Докато вървеше по брега, усети, че захладнява. Над водата се вдигаше тънка мъгла. Още по-добре, това само улесняваше плана му.
Плеханов се засмя. Обичаше да контролира нещата. А това беше само началото. Един ден той щеше да дърпа конците… Времето работеше за него.
6
Вторник, 14.09.2010, 11:15
Ню Йорк
Рей Геналони бавно остави слушалката.
— Тази линия… не трябваше ли да бъде напълно сигурна? — запита, без да повишава глас, все едно се интересуваше дали следобед ще вали. Посочи светващата червена лампичка на миниатюрния електронен детектор, свързан към телефона.
Луиджи Сампсън, който отговаряше за сигурността на предприятия „Геналони“, сви рамене:
— Това са федералните… Те си врат носа навсякъде… Имат си начини. Нищо не може да се направи.
Геналони стисна зъби и бавно започна да брои наум. Едно… две… три… Непрекъснато правеше усилия да контролира необуздания си нрав, засега без особен успех… Четири-пет… шест… Все пак имаше напредък… Преди двайсет години за подобен отговор, придружен от свиване на рамене, малкият Франки Добс се беше простил с живота си. Рей му разби черепа с револвера си, а и на всичкото отгоре опръска с кръв костюма си за деветстотин долара и го съсипа… Да не говорим, че баща му не остана никак доволен, защото Франки беше син на негов стар приятел… Седем… осем… девет… Все още дишаше тежко и стомахът му се преобръщаше от гняв, но нямаше да реагира необмислено. Беше си взел бележка след случая с малкия Франки… Пък и… на четиридесет години човек се държи по-улегнало. Непрекъснато си го повтаряше. Вече беше глава на фамилията, шеф на солидна компания, с диплома от Харвард и всичко останало… Не биваше да си изпуска нервите.
— Значи така… — процеди. — Та какво, Луи? Кой, казваш, стои зад всичко това?
— ФБР — обясни Сампсън. — И по-точно, Мрежата.
Геналони поправи възела на копринената си вратовръзка. Спокойно, само спокойно. Точно така…
— Мрежата? Те не се ли занимаваха с компютри? Ние какво общо имаме с това?
— Миналата седмица някой е очистил шефа им. Решили са, че може да сме ние, и сега ни държат под око.
— А сигурно ли е, че не сме ние? Да не пропускам нещо?
— Спокойно, шефе. Не сме ние.
— Тогава за какъв дявол ония от ФБР си врат носа в работите ни?
— Май някой се е опитал да ги преметне, че сме ние. Пробутали са им оръжия, каквито нашите момчета използват…
— Но защо? Защо, по дяволите? Всъщност то е ясно защо… Остава да разберем кой се опитва да ни накисне…
Геналони се облегна назад в креслото, чиито свръхмодерни електронни съоръжения бяха така изкусно скрити под лъскавата кожа, че човек виждаше само една луксозна вещ, без да подозира останалите й функции. Креслото лекичко забръмча, сензорите му се задействаха и въздушните възглавнички за секунди създадоха най-оптималното положение за гърба му. Беше си ударил много лошо гърба едно лято, когато беше само на четиринайсет и реши да скочи в Ийст Ривър от една скала. Зави му се свят от болка и едва не се удави, но, слава богу, отърва се само с изгълтаната вода и болките в гърба — оттогава до ден-днешен.
— Работим по въпроса, Рей. Но всичко е много объркано…
— Нищо, действайте. Нямам търпение да разбера кой се опитва да ни създава главоболия. И намерете начин да се свържете със Селки. В най-скоро време ще имаме задача за него.
— Не знам, Рей… Това си е наш, вътрешен проблем. Фамилията си има сигурни хора… Но ако държиш…
— Да, Луи, много държа да му се обадиш. И то час по-скоро, нали?
— Разбрано, шефе.
— Можеш да вървиш.
Веднага след като Сампсън излезе от стаята, Рей натисна друго копче на фотьойла си. Този път се задейства механизмът, който масажираше гърба му. Рей въздъхна. Само ФБР им липсваше. И защо точно сега, когато всичко се нареждаше? Законните предприятия вече им носеха достатъчно печалба и постепенно изместваха бизнеса в сянка. Фамилията разширяваше позициите си в икономическия сектор и се очертаваха няколко доста добри сделки. Но ако ФБР започнеше да рови, това би усложнило нещата. Не биваше партньорите им да се отдръпнат — още две поколения и Геналони щяха да бъдат уважавани граждани. Чисти като изворна вода. Рамо до рамо с фамилиите Кенеди, Рокфелер, Мицубиши… Целта оправдава средствата. Но кой ли искаше да им направи мръсно? Който и да беше, лошо му се пишеше. Сметките му щяха да излязат криви.
Вторник, 14.09.2010, 08:15
Сан Франциско
Михаил Ружьо стоеше пред една витрина в Китайския квартал и втренчено гледаше патиците, които важно се разхождаха зад витрината. Този квартал предлагаше изненади на всяка крачка. Вече се беше возил на прехвалените рикши… Честно казано, не бяха кой знае какво. Поне според него. Беше ял пържени скариди в ресторантчето на пристанището. Беше посетил прочутия бар с голите танцьорки. Беше срещнал из улиците много хомосексуални двойки, които демонстративно се държаха за ръце — нещо, което не биха посмели да направят у дома си, зад океана, без да рискуват да ги тикнат в затвора.
А сега наблюдаваше охранените патици, които рано или късно щяха да свършат в чинията на някой посетител, но сега се клатушкаха напред-назад, изключително доволни от себе си и от живота.
Усмихна се.
Не беше някой селски Иванушка, дошъл за пръв път в големия град и зяпнал пред многобройните му чудеса. Беше гражданин на света, обиколил Москва, Париж, Рим, Тел Авив, Ню Йорк, Вашингтон… Но никъде не се чувстваше като у дома, в Грозни. И досега, само да затвори очи, виждаше малката им ферма, искаше му се да се събуди на разсъмване, да излезе навън в мразовитото утро, да нацепи дърва, да почувства всяко мускулче на тялото си, да усети, че е жив… Спомняше си всичко с такава яснота, сякаш беше вчера — глъчката на птиците на двора, мученето на кравата, усмивката на Анна, наведена над огнището, яйцата, които цвърчаха в тиганчето…
Изведнъж рязко се извърна от витрината — угоени, самодоволни птици в блажено неведение за онова, което им готвеше съдбата.
Неговата Анна вече я нямаше. Ракът му я отне. Михаил не можа да я спаси, но поне й спести болката — имаше връзки и успя да набави необходимите лекарства… Плеханов му помогна да я настани в болница и да й осигури необходимите лекарски грижи — винаги щеше да му е задължен за това.
Да… миналото. Животът във фермата нямаше да е същият без Анна. Всичко там щеше да му напомня за нея. И да му причинява болка.
Тръгна надолу по улицата. Минаваше покрай малките магазинчета и работилнички, но ги поглеждаше без капка любопитство, все още отдаден на спомените.
След смъртта на Анна всичко изведнъж изгуби смисъла си. Плеханов се опита да го върне към живота, припомняше му старите мечти да види родината си възродена, измъкнала се от нищетата и мизерията… докато един ден му предложи да свърши нещо полезно, вместо да затъва в самосъжаление — да поеме „мокрите“ поръчки. Докато Анна беше жива, все намираше начин да му откаже — не искаше да си цапа ръцете. Но сега вече… какво значение имаше? И Михаил прие. Нямаше какво повече да губи, а поне щеше да върши нещо. Пък и… така щеше да услужи на Плеханов, а той действително го заслужаваше след всичко, което направи за него…
Уредът за свръзка записука под сакото му. Ружьо се озърна, преди да го откачи. Предпазливостта беше задължителна, въпреки че никой в този град нямаше причини да подозира за съществуването му, както и за онова, с което се занимаваше. Но никога не се знае… По принцип в този бизнес се оцеляваше трудно. Не че държеше на живота си кой знае колко много, но Плеханов имаше нужда от него и не биваше да го разочарова.
Откачи от колана си подвижния телефон. Само трима души знаеха номера му: Плеханов, американецът Уинтърс и Григори Змията.
— Да?
Беше Плеханов.
— Имам работа за теб.