Малко се знае за връзката между Хамънд и Вогъл, но е ясно, че двамата са се запознали в Калифорнийския университет в Ървайн. Техни състуденти казват, че пътищата на двамата може би са се кръстосали в неформална и неорганизирана група във висшето училище, която се е занимавала с кибертормоз над студентки.
"Тя е предшественик на новите групи на инцелите, които виждаме днес — казва служител на университета, пожелал анонимност. — Причиняваха много проблеми на студентките: хакваха профилите им в социалните мрежи, разпространяваха лъжи и слухове. Някои момичета напуснаха заради това, което те им причиняваха. Но винаги са замитали следите си. Никой не можеше да докаже нищо".
Инцелите са предимно мъже, които се определят като сексуални въздържатели не по свое желание, и в интернет форуми обвиняват и заклеймяват жените за романтичните си проблеми. В последните години има ръст на престъпленията срещу жени, приписвани на инцелите. ФБР определят тези групи като все по-проблематични.
По всичко личи, че сайтът Мръсната4 е бил движен от същите възгледи, казва Мец.
"Тези мъже са женомразци и довеждат нещата до крайност — казва той. — А сега 7 от 8 жени са мъртви и друга никога повече няма да говори. Ужасно е".
Междувременно властите се страхуват, че прегазването на Вогъл вчера вероятно показва, че Сврачката сменя своите методи, което може да направи издирването му по-трудно.
"Той знае, че сме по петите му, и най-добрият начин да избегне затягащата се около него примка е да спре убийствата или да смени начина си на действие — казва Мец. — За жалост този човек харесва убийствата и не смятам, че ще спре. Правим всичко по възможностите си, за да го идентифицираме и заловим".
Джак
41
Сто дни след публикуването на първата статия Сврачката все още не беше идентифициран и заловен. През това време с Емили Атуотър написахме още трийсет и две статии, следяхме разследването и бяхме преди всички други медии, които се нахвърлиха като скакалци след първия ни текст. Майрън Левин договори ексклузивно партньорство с "Лос Анджелис Таймс" и повечето ни статии излязоха на първа страница под главата. Отразявахме разрастващото се разследване и потвърждението на още две жертви. Публикувахме обстоен разказ за Уилям Ортън и обвинението му в изнасилване, от което се бе измъкнал. Написахме статия за Гуинет Райе, а по-късно и за кампанията за набиране на средства, с които да покрие медицинските си разходи. Дори пуснахме текстове, отразяващи отвратителния интернет култ към Сврачката сред групите на инцелите, които се възхищаваха от стореното от него на жертвите жени.
Притесненията на Майрън Левин, че ще загуби половината си екип, се сбъднаха, но по неочаквани причини. След като Сврачката беше още на свобода, Емили се уплаши прекалено много, че ние ще сме следващите му мишени. Когато историята започна да губи кислород заради липса на развитие, тя реши да напусне "Навременно предупреждение". Получихме предложения за книга и подкаст. Решихме тя да сключи сделка за книгата, а аз да запиша подкаста. Тя се върна в Англия и заживя на скрито място, за което дори и аз не знаех. Твърдеше, че така е по-добре, защото секретността гарантираше, че няма да бъда принуден да издам местонахождението ѝ на никого. Общувахме почти всеки ден и аз ѝ изпратих по имейл записките си за последните статии, които тя пишеше и публикуваше от името на двама ни.
Навършването на сто дни от появата на историята отбеляза и края в "Навременно предупреждение" за мен. Бях дал предизвестие и бях решил, че ако има нова информация, ще я публикувам в подкаста. Това бе нова форма на журналистика и повече ми харесваше да влизам в звукозаписна кабина и да разказвам историята, отколкото да я пиша.
Нарекох подкаста "Ресор: убийство".
Майрън не беше прекалено разстроен, че трябва да ни намери заместници. Вече имаше цяло чекмедже кандидатури от журналисти, които искаха да работят за него. Сврачката бе поставил "Навременно предупреждение" под светлините на прожекторите. Вестници, сайтове и телевизионни предавания от целия свят трябваше да ни цитират като откриватели на историята. Появих се като гост по Си Ен Ен, "Добро утро, Америка" и "Гледна точка". "Шейсет минути" следяха статиите ни, "Уошингтън Поуст" написа очерк за Емили и мен и дори сравниха нашите понякога напрегнати отношения с тези в най-великия екип в историята на журналистиката: Удуърд и Бърнстийн.