Читателите на "Навременно предупреждение" се увеличиха, и то не само в дните, когато публикувахме статии за Сврачката. Сто дни по-късно се наблюдаваше и повишение на даренията. Майрън вече не говореше толкова много по телефона, за да ухажва потенциални спонсори. Всичко в "Навременно предупреждение" беше наред.
Последната статия, която написахме с Емили, беше една от най-задоволителните от всичките трийсет и две. Беше за ареста на Уилям Ортън за сексуално посегателство. Публикациите ни за Маршал Хамънд и Роджър Вогъл бяха накарали властите в Ориндж Каунти да подновят разследването на обвиненията, че Ортън е упоил и изнасилил някогашна своя студентка. Установиха, че Хамънд е занесъл ДНК пробата на Ортън в полицейската лаборатория и я е подменил и това е причината тя да не съвпада с пробите, взети от жертвата след изнасилването. По време на новото разследване бе взета нова проба от Ортън и тя бе сравнена с намереното по пострадалата. Имаше съвпадение и Ортън бе арестуван и обвинен.
През повечето време журналистиката е просто представяне на ситуации и случки от обществен интерес. Рядко води до свалянето на корумпирани политици, промяна на закона или арест на изнасилвач. Но когато това се случи, удоволствието е неизмеримо. Нашите статии за Сврачката предупредиха обществеността и вероятно бяха спасили живота на други хора. Те също така вкараха един изнасилвач в затвора. Гордеех се с постигнатото от нас, гордеех се да се наричам журналист във време, когато професията ни бе непрекъснато атакувана.
След като стиснах ръката на Майрън и си тръгнах от редакцията за последен път, отидох в бара в "Мистрал", за да се срещна с Рейчъл и заедно да отпразнуваме края на една глава в живота ми и началото на нова. Това беше планът, но нещата не се случиха по този начин. Защото сто дни се бях измъчвал от един въпрос, който повече не можех да стискам у себе си.
Рейчъл вече беше на бара, седеше в далечния му ляв край, където той се извиваше към задната стена и където имаше две места, които винаги се опитвахме да заемем. Така хем се изолирахме от останалите, хем имахме гледка съм бара и ресторанта. Имаше една двойка в средата на дългата страна на бара и един мъж, който седеше сам от другата страна. Както в повечето вечери отначало нямаше хора, те започваха да се трупат по-късно.
Френската импресионистка бе на работа. Така Рейчъл бе започнала да нарича Ел, барманката с фалшивия френски акцент. Дадох ѝ знак, поръчах мартини и скоро с Рейчъл си чукнахме чашите.
— За новите неща — каза Рейчъл.
— Slánte [обичаен тост в Ирландия и Шотландия] — отвърнах.
— О, значи имаме и ирландски поет освен френска импресионистка.
— Да, поет с краен срок. Бивш, предполагам. Сега поет с подкаст.
Ирландският ми акцент не беше убедителен, затова го изоставих и изпих половината мартини. Течен кураж за големия въпрос, който трябваше да задам.
— Мисля, че Майрън пророни една сълза, когато се сбогувахме днес — казах.
— О, Майрън ще ми липсва — заяви Рейчъл.
— Ще го виждаме пак, той се съгласи да гостува в подкаста и да дава нова информация за Сврачката. Това ще е добре за сайта.
— Хубаво.
Допих мартинито и Ел бързо ми донесе ново. С Рейчъл си бъбрехме небрежно, докато аз обмислях нещата. Забелязах, че не си е поръчала ново питие и дори бе поискала чаша вода. Не спираше да гледа към мъжа, седящ в другия край на бара.
Бях се подпрял с лакти на плота и сега потрих ръце и огънах пръсти.
Докато нивото на алкохол в организма ми се покачваше, куражът ми намаляваше. Клонях към решението да не разсейвам съмненията си още една вечер — също като в предишните деветдесет и девет.
— Да не си се разколебал? — попита Рейчъл.
— Не, никак даже — отвърнах. — Защо?
— Наблюдения — кършиш пръсти. И изглеждаш някак… Не знам.
Мрачен? Замислен? Все едно не си тук.
— Е… трябва да те попитам нещо, за което си мисля от известно време.
— Разбира се. Какво?
— Онази вечер в "Сивата хрътка", когато се държеше като източник, разказваше на Емили и мен онези неща за Вогъл и снимката от охранителна камера, която си видяла…
— Не се преструвах. Аз бях ваш източник, Джак. Какъв е въпросът ти?
— Това е било капан, нали? Ти и ФБР — онзи тип Мец — сте искали ние да заведем Сврачката при Вогъл. Затова ни каза…
— Какво говориш, Джак?
— Просто трябва да го кажа. Мисля го отдавна. Просто ми кажи. Мога да го понеса. Вероятно си проявила лоялност към хората, които те изритаха. Да не би да е някаква сделка да те вземат пак на работа или..