Казах му да го остави целия. Тези, които не бяха слушали версията на живо, можеха да си я свалят и да я слушат, колкото си поискат.
Слязох с асансьора до мазето на сградата. Паркингът винаги беше пълен и служителят Родриго непрекъснато трябваше да мести неправилно спрелите, за да могат хората да влизат и да излизат. Когато асансьорът се отвори, видях, че Рейчъл чака заедно с Мец за колите им. Спрях се. Не бях сигурен защо. Мислех си, че ако Мец се качи пръв в колата си, ще имам възможност да поговоря с Рейчъл и може би дори да я помоля за среща, за да уточним какво се случва с нас. През последния месец бях използвал постъпленията от реклами от подкаста, за да си взема на лизинг нова кола и да наема по-голям апартамент. След десет години с разбрицания джип вече имах нова кола: рейндж роувър, който олицетворяваше зрелостта и сигурността. Мислех си, че можем да оставим колата на Рейчъл на паркинга и да отидем в "Мисели" за следобедна чаша вино.
Но грешах. Родриго докара една кола, която познах, че е на федералните, и двамата тръгнаха към нея, а Рейчъл седна на предната седалка до шофьора. Това ми каза повече, отколкото исках да знам. Бях засрамен и изчаках, докато потеглят, преди да изляза на паркинга.
Но бях преценил грешно времето. Точно когато излязох, Рейчъл се обърна, за да се пресегне през рамото си за колана. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна, докато колата на ФБР се отдалечаваше. Усмивката ми заприлича на извинение. И на сбогуване.
Родриго се появи иззад мен.
— Господин Джак — каза той. — Готов сте. Първи ред, ключовете са на предната гума.
— Благодаря, Родриго — отговорих, като не свалях очи от колата на Мец, която завиваше по "Кахуенга".
След като тя изчезна от погледа ми, отидох сам до колата си.
44
Реших, че няма къде другаде да отида, освен вкъщи. Поех по "Кахуенга" на север. Карах по шосето, което правеше голям завой на запад и се преливаше във Вентура Булевард, за да стигна до Студио Сити.
Новото ми жилище беше апартамент с две спални на "Вайнланд". Мислех за това, което току-що бях видял на паркинга и как би трябвало да го тълкувам. Не обръщах внимание на пътя и не забелязах стоповете пред мен.
Системата против сблъсъци на новия ми джип се включи и от таблото прозвуча стряскаща аларма. Излязох от съзерцанието си и натиснах рязко спирачката с двете си стъпала. Джипът спря със свистене по асфалта на две педи от приуса, който бе пред мен. Усетих глух удар отзад.
— Мамка му!
Облегнах се и погледнах в огледалото за обратно виждане, след това слязох, за да огледам пораженията. Отидох зад колата и видях, че следващата е на цели два метра зад мен. По задницата на автомобила не се виждаше никаква повреда. Погледнах към другия шофьор. Прозорецът му беше свален.
— Удари ли ме? — попитах.
— Не, не съм те удрял — каза той възмутено.
Проверих пак задницата на колата си. Все още бях с временен номер.
— Хей, приятел, какво ще кажеш да се качиш на хубавата си нова кола и да продължиш — каза другият шофьор. — Задържаш движението с тези глупости.
Махнах с ръка на него и на грубостта му и седнах зад волана, озадачен от цялата ситуация. Продължих напред, като си мислех за случилото се.
Чудех се дали нещо в новата кола не е развалено или разхлабено и след това си спомних за ИКЕА. Новият ми апартамент беше два пъти по-голям от стария. Това бе наложило купуването на още мебели и бях направил доста курсове до ИКЕА в Бърбанк, откакто си бях взел новия джип, като използвах задния му багажник. Но бях сигурен, че не съм забравил нищо там. Багажникът беше празен. Или би трябвало да бъде.
И тогава ме озари мисъл. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но този път се интересувах повече какво има от моята страна на задното стъкло, отколкото зад колата. Подвижната преграда към багажника си бе на мястото. Всичко изглеждаше наред.
Извадих телефона и звъннах с бързо избиране на Рейчъл. Звъненето забумтя по стереоуредбата на колата. Бях забравил за блутут връзката, която търговецът бе инсталирал, когато взех автомобила.
Бързо натиснах бутона на таблото и изключих звуковата уредба.
Звъненето остана само в телефона и ухото ми.
Но Рейчъл не вдигаше. Вероятно все още беше с Мец и си мислеше, че ѝ се обаждам за някакъв сълзлив разговор, в който да я моля да се върне при мен. Обаждането ми бе прехвърлено на гласова поща и аз затворих.
Обадих се пак и докато чаках, се пресегнах към лаптопа си на седалката до мен и го отворих. Знаех, че имам мобилния телефон на Мец във файл на десктопа.