— Как така?
— Тя остаряваше. Мъжете в баровете в Холивуд, Западен Холивуд, са все по-млади или изглеждат по-млади.
— Ясно. Казахте ли на полицията за нейните предпочитания към Долината?
— Да.
Бях се запознал с Тина в ресторант на "Вентура". Започвах да разбирам интереса на Матсън и Сакаи към мен.
— Тя е живеела близо до "Сънсет Стрип", нали? — попитах.
— Да — каза Хил. — На хълма. Близо до "Спагос".
— И е шофирала през хълма, за да отиде в Долината?
— Не, никога. Арестувана е за шофиране в нетрезво състояние преди известно време и спря да кара кола, когато излезе. Използваше "Юбер" или "Лифт".
Предположих, че Матсън и Сакаи са се добрали до данните на Тина от "Юбер" и "Лифт". Те биха могли да им помогнат да намерят баровете, в които е ходила често, и да видят и другите ѝ движения.
— Да се върнем на онова с преследването — казах. — Тя е отишла в този бар сама и се е запознала с този мъж или всичко е било предварително уговорено на някое приложение за срещи или нещо подобно?
— Не, тя си действаше както обикновено — отвърна Хил. — Просто отишла да пийне, да послуша музика, може би да се запознае с някой мъж.
И се натъкнала на този тип на бара. От нейна гледна точка било напълно случайна среща или поне така се предполагало да изглежда.
Като че ли случилото се между Тина и мен не беше изолиран случай.
Имала бе навика да ходи сама по баровете и евентуално да се запознава с мъже. Нямам старомодни схващания за жените. Те са свободни да ходят където си поискат и да правят каквото пожелаят, а и не вярвах, че жертвата е виновна за случилото ѝ се. Но като имах предвид шофирането в нетрезво състояние и притежанието на наркотици, вече виждах, че Тина е била човек, склонен да рискува. Ходенето по барове, където мъжете не са толкова настоятелни, не беше достатъчно силна предпазна мярка. В никакъв случай.
— Добре, значи те са се запознали на това място и са се заприказвали, пили са на бара — казах. — И тя никога преди това не го е виждала?
— Точно така — отвърна Хил.
— А каза ли ви кои точно негови думи са я уплашили?
— Не точно. Просто каза: "Той ме познаваше. Той ме познаваше". Все едно той се е изпуснал за нещо и това изобщо не е било случайно.
— Каза ли ви дали вече е бил там, когато тя е влязла в бара, или е дошъл след това?
— Не ми каза. Задръжте, обажда ми се някой друг.
Тя не изчака отговора ми. Премина на другата линия и аз зачаках, като си мислех за случката в бара. Когато Хил се върна, тонът и думите ѝ бяха напълно различни. Беше груба и ядосана.
— Ах ти, кучи сине. Боклук такъв. Ти си онзи мъж.
— Какво? Какво говорите…
— Беше детектив Матсън. Прати ми имейл. Казва, че не работиш по статия и трябва да стоя далече от теб. Ти си я познавал. Познавал си Тина и сега си заподозрян. Шибан задник.
— Не, чакайте, не съм заподозрян и наистина работя по статия. Да, познавам Тина отпреди, но не съм мъжът от…
— Да не си ме доближил!
И затвори.
— Мамка му!
Чувствах се като човек, ударен в корема, лицето ми пламна от унижение заради прикритието, което бях използвал. Бях излъгал Лиса Хил.
Дори не бях сигурен защо го бях направил. Посещението на детективите ме бе запратило в заешка дупка, а не бях сигурен в мотивите си. Дали беше заради отношенията ми с Кристина Портреро или заради разследването и статията, която можех да напиша за него?
С Кристина се бяхме срещнали веднъж и това бе всичко. В онази нощ тя си поръча кола и си тръгна. Попитах я за нова среща и тя отказа.
— Мисля, че си прекалено праволинеен за мен — каза.
— Какво означава това? — попитах.
— Че няма да се получи.
— Защо?
— Нищо лично. Просто мисля, че не си мой тип. Тази вечер беше страхотно, но дългосрочно… знаеш какво имам предвид.
— Е, тогава какъв е твоят тип?
Много нескопосана реакция. Тя просто се усмихна и каза, че колата ѝ е пристигнала. Излезе през вратата и повече не я видях.
Сега беше мъртва и аз не можех да се примиря. Животът ми някак си се бе променил от момента, в който двамата детективи бяха дошли при мен в гаража. Вече бях влязъл в заешката дупка и усещах, че там има само мрак и неприятности. Но също така усещах, че тук има история. Добра история.
Мой тип история.
Преди три години бях загубил всичко заради една история. Работата си, жената, която обичах. Бях провалил всичко. Не се бях погрижил за най-ценното, което имах. Бях поставил себе си и историята над всичко останало. Вярно, бях изгазил през тъмни води. Бях станал причина за смъртта на човек и за малко и аз не бях убит. Бях се озовал в затвора заради отдадеността си към работата и нейните принципи и защото дълбоко в себе си знаех, че жената ще се жертва, за да ме спаси. Когато всичко се бе разпаднало, моето самоналожено разкаяние се състоеше в това да оставя всичко зад себе си и да поема в различна посока. Дълго време преди това бях твърдял, че смъртта е моят занаят. Сега, след Кристина Портреро, вече знаех, че наистина е така.