Скоро стигнах прохода Кахуенга и видях сградите на "Кепитъл Рекърдс" пред мен. Вече сглобявах картинката, докато чаках Рейчъл да се върне на линията и да ми каже какъв е планът. Осъзнах, че Сврачката все пак е слушал подкаста и му бях дал всичко, от което бе имал нужда. В края на всеки епизод бях споменавал звукозаписното студио, когато благодарях на Рей Столингс. След това многократно бях рекламирал часа и датата на живото излъчване на дискусията, която щеше да бъде последният епизод.
След това Сврачката бе трябвало само да огледа сградата, в която се намираше студиото "Сън Рей", за да реши как да се възползва от паркинга.
Служителят оставяше ключовете на колите, които местеше, на предната гума. Сврачката сигурно се бе промъкнал, докато Родриго се занимаваше с автомобилите, бе използвал ключовете, за да отключи рейндж роувъра, и след това се бе скрил отзад.
Внезапно осъзнах, че има и друга възможност. Бях рекламирал времето и мястото на излъчването пред всички. Беше възможно някой друг да се е скрил отзад, а не Сврачката. Друг откачен инцел като Робинсън Фелдър. Свалих телефона от ухото си, за да изпратя съобщение на Рейчъл за тази възможност, но тогава пак чух гласа ѝ.
— Джак?
Мълчах и чаках.
— Имаме план. Искаме да отидеш до Сънсет Булевард и да завиеш в отбивката. Тя ще те изведе на "Ван Нес" на кръстовището с "Харолд Уей".
Завий веднага вдясно по "Харолд Уей" и ние ще сме готови за теб.
Полицията на Лос Анджелис е пратила два екипа, и други пътуват натам. С Мат сме на две минути от мястото. Изкашляй се, ако разбираш, и тогава ще сме готови.
Изчаках един миг и се изкашлях силно. Бях готов.
— Добре, Джак, сега искам да се опиташ да ми изпратиш есемес с описание на колата, която караш. Знам, че спомена в скорошен имейл, че имаш нов автомобил. Дай ми марка, модел и цвят. Цветът е важен, Джак.
Искаме да знаем какво да очакваме. Също така ми прати и последната пресечка, през която си преминал, за да се ориентираме за времето. Давай напред, но бъди внимателен. Не катастрофирай, докато пишеш съобщението.
Свалих телефона и написах необходимата информация в есемес до нея, като непрекъснато местех вниманието си от екрана към огледалото за обратно виждане и пътя пред себе си.
Току-що бях изпратил съобщението, в което ѝ казвах, че току-що съм минал през отбивката за Хайланд, когато очите ми се преместиха на пътя пред мен и видях във всички ленти да светват стопове.
Движението спираше.
45
Пред нас имаше катастрофа. От високия си джип виждах над покривите на няколко коли отпред и виждах дима и обърнатата кола, която блокираше бързата лента и лявата половина на магистралата.
Знаех, че пак трябва да се престроя вдясно, преди да спра напълно.
Включих мигача и почти на сляпо тръгнах през четирите ленти със забавен трафик.
Движенията ми предизвикаха хор от клаксони на ядосани шофьори, които се опитваха да направят същото като мен. Трафикът вече пълзеше и разстоянията между колите се смаляваха, но никой на пътя нямаше такъв спешен случай като мен. Не ми пукаше за гнева и клаксоните им.
— Джак? — обади се Рейчъл. — Чувам клаксоните, какво има? Знам, че не можеш да говориш. Опитай се да ми пратиш есемес. Получихме информацията, която ни прати. Опитай да ми кажеш какво се случва.
Постъпих като повечето шофьори в Лос Анджелис, когато бяха сами в колите си. Наругах трафика.
— По дяволите! Защо спираме?
Оставаше ми да пресека една лента и смятах, че това ще е най-бързият начин да заобиколя катастрофата. Не вярвах вече на огледалата и се бях полуизвърнал на седалката, за да наблюдавам конкуренцията през прозореца, като през цялото време държах телефона до ухото си.
— Добре, Джак, разбрах — каза Рейчъл. — Мини през аварийната лента, направи каквото трябва, но ела тук.
Изкашлях се веднъж, без да знам вече дали това означава да или не.
Знаех само, че трябва да заобиколя задръстването. След като подминех катастрофата, магистралата щеше да е широко отворена и аз щях да летя.
Бях подминал бавно отбивката за Хайланд и видях, че катастрофата е на двеста метра отпред, преди изхода за Вайн Стрийт. Там трафикът бе спрял напълно.
Вече виждах, че хората слизат от колите си и се разхождат по магистралата. Автомобилите се движеха сантиметър по сантиметър покрай димящата смачкана кола. Чувах приближаващите се зад мен сирени и знаех, че пристигането на бърза помощ ще задръсти движението още повече и за по-дълго. Също така знаех, че мога да отида при тях със смъртоносния товар, който си мислех, че возех. Но дали щяха да разберат в каква ситуация се намирам? Дали щяха да го заловят?