Когато се свестих, висях с главата надолу от седалката. Погледнах надолу към тавана на колата и видях, че по него от мен капе кръв. Пипнах си главата и открих източника: дълго парче стъкло на темето ми.
Зачудих се какво се бе случило. Дали някой ме бе ударил? Аз ли бях ударил някого?
И тогава си спомних.
Сврачката.
Огледах се, доколкото можах. Не го видях. Задната седалка на колата беше изкъртена от катастрофата, бе паднала към тавана и ми пречеше да видя.
— Мамка му — казах.
В устата ми имаше вкус на кръв.
Усетих остра болка отстрани на торса и си спомних за лаптопа. Той ме бе ударил в ребрата.
Посегнах с лявата ръка надолу към тавана, за да се подпра, а с другата откопчах колана. Ръката ми не беше достатъчно силна и паднах на тавана, краката ми все още бяха омотани в педалите. Бавно се снижих. Докато го правех, чух тих глас да ме вика.
Огледах се и видях мобилния си телефон на асфалта на около метър и половина от предното стъкло. Екранът бе напукан, но успях да прочета на него името на Рейчъл. Линията още не беше прекъсната.
След като освободих краката си, изпълзях през отвора, където някъде се бе намирало предното стъкло, и посегнах към телефона.
— Рейчъл?
— Джак, добре ли си? Какво стана?
— Ъ… катастрофирахме. Тече ми кръв.
— Пътуваме към теб. Къде е заподозреният?
— Какво?
— Сврачката, Джак. Виждаш ли го?
Сега си спомних за ръката около шията ми. Сврачката. Канеше се да ме убие.
Изпълзях от смачканата кола и колебливо се изправих до предния капак на преобърнатия рейндж роувър. Видях хора да тичат по аварийната лента на магистралата към мен. Приближаваше се и кола с присвяткваща синя лампа.
Направих няколко трудни стъпки и осъзнах, че нещо не е наред с краката ми. С всяка крачка усещах остра болка от левия глезен към бедрото. Въпреки това не спирах да се движа около колата и да се взирам през прозорците към задната седалка.
Нямаше следа от друг човек. Но колата бе килната неравномерно на земята. Когато хората стигнаха до мен, чух панически викове.
— Трябва да преместим това! Той е отдолу!
Закуцуках към тях и видях това, което виждаха те. Колата бе килната, защото Сврачката беше под нея. Виждах протегнатата му ръка изпод покрива. Внимателно приклекнах към асфалта и погледнах под смачканите ламарини.
Сврачката бе премазан. Лицето му бе извърнато към мен и очите му бяха отворени, едното се взираше безжизнено, другото бе със счупена орбита и изкривено.
— Помогнете ми да вдигнем това от него! — извика някой към другите, тичащи към мястото на катастрофата.
Понечих да се изправя.
— Не си правете труда — казах. — Прекалено късно е.
Краят
46
И досега никой не знае самоличността на мъжа, който бе смачкан от колата ми. Не можем да му дадем истинското му име. В сивия пуловер с качулка и в джобовете на панталоните му нямаше документи за самоличност. Отпечатъците от пръстите му бяха предадени от ФБР на всички налични бази данни в света, но нямаше съвпадение.
Продължително и прецизно претърсване в радиус от километър и половина около студио "Сън Рей" не откри зарязано превозно средство, само една камера на бензиностанция бе уловила под лош ъгъл и без фокус мъж със сив пуловер с качулка да пресича от изток на запад 101-ва магистрала по надлеза на Баръм Булевард. Той се движеше в посока към студиото час преди излъчването на живо. Но ново претърсване от източната страна на магистралата не откри превозно средство, нито следа от превоз с такси.
Аутопсията установи стара операция за възстановяване на счупена кост на ръката, наречена лъчева кост. По всичко личеше, че травмата е възникнала в детството, фрактурата бе спираловидна, което бе знак за малтретиране.
Имаше ограничено лечение на зъбите. По всичко личеше, че то е направено в Америка, но не бе достатъчно, за да могат рентгеновите снимки да отведат до определен зъболекар или пациент.
И в смъртта си Сврачката оставаше загадка.
Най-вероятно това щеше остане така. На жаргона на вестникарите, той вече беше свален от първа страница. Мрачното очарование на обществото от него се разсея като дим от цигара, когато вниманието на медиите се премести другаде. Сврачката бе летял под радара през по-голямата част от своето съществуване. И се бе върнал там и след края на земния си път.
След като Сврачката вече не представляваше опасност, Емили Атуотър се върна от Обединеното кралство, защото бе осъзнала, че Лос Анджелис ѝ липсва. И след края на историята, който бях предизвикал на 101-ва магистрала, тя вече можеше да завърши книгата. След това се върна в "Навременно предупреждение" като старши репортер и знам, че Майрън е много щастлив от това.