Но аз не можех да намеря мир, след като не знаех кой беше Сврачката и кое го бе направило убиец на жени. За мен историята оставаше недовършена. Това бе въпрос, който щеше да остане завинаги в ума ми.
Цялата тази история ме промени. Често се чудех какво би било, ако не бях излязъл на среща с Кристина Портреро. Ако името ми не бе изникнало в разследването на полицията и Матсън и Сакаи не ме бяха пресрещнали в гаража онази вечер. Дали Сврачката все още щеше да бъде под радара?
Дали Хамънд и Вогъл все още щяха да администрират Мръсната4 в тъмния интернет? И дали Уилям Ортън щеше още да им продава ДНК на нищо неподозиращи жени?
Това бяха плашещи, но и вдъхновяващи мисли. Те ме караха да се замислям за всички неразкрити престъпления. Всички провали на правораздаването и всички майки, бащи и семейства, загубили свои близки. Спомних си за Чарис, която ми се бе обадила по време на излъчването на подкаста, и ми се прииска да имаше начин да се свържа с нея.
Вече знаех, че повече не мога да бъда наблюдател, журналист, който пише за тези неща или говори за тях в подкаст. Знаех, че не мога да продължа да бъда репортер край страничната линия. Имах нужда да бъда в играта.
На първия работен ден от новата година отидох в центъра с новия ми рейнджроувър, намерих паркинг и влязох в офиса РАУ в сградата на Търговската банка. Поисках да говоря с Рейчъл и скоро ме упътиха към кабинета ѝ. Не бяхме говорили от деня, в който Сврачката бе убит. Не си направих труда да сядам. Очаквах да приключа бързо.
— Какво има? — попита тя предпазливо.
— Имам идея и искам да ме изслушаш — казах.
— Слушам те.
— Не искам просто да разказвам истории за убийства в подкаста. Искам да ги разкривам.
— Какво имаш предвид?
— Това, което казах. Искам да разкривам убийства в подкаста.
Намираме случай, неразкрит случай, обсъждаме го, разкриваме го. Искам да си част от това. Ти ще правиш профилите, след това ще работиш по случаите.
— Джак, не…
— Няма значение, че не съм полицай. Живеем в дигитални времена.
Полицията е аналогова. Ние можем да свързваме нещата. Помниш ли жената, която се обади по време на живото излъчване? Чарис? Каза, че никой не работел по онзи случай. Ние бихме могли.
— Имаш предвид да бъдем детективи аматьори.
— Ти не си аматьор и знам, че много ти хареса да работиш по случая със Сврачката. Пак правеше това, в което си добра. Аз ти го отнех, но сега ти го предлагам обратно.
— Не е същото, Джак.
— Не, по-хубаво е. Защото ние нямаме правила.
Тя не каза нищо.
— Всеки може да прави проверки на служители — казах. — Но ти имаш дарба. Видях я в разследването на Сврачката.
— И казваш, че това ще бъде подкаст? — попита тя.
— Срещаме се, говорим за случая, записваме и го пускаме. Рекламата ще финансира разследванията.
— Изглежда ми малко откачено.
— Има подкаст за домакиня, която накарала сериен убиец да направи самопризнания. Нищо вече не е откачено. Може да проработи.
— И откъде ще идват тези случаи?
— Отвсякъде. Гугъл. Ще намеря случая, за който разказа Чарис. Онзи със сестра ѝ.
Рейчъл помълча известно време, преди да отговори.
— Джак, това е…
— Не, не е тъп опит да те върна. Знам, че провалих всичко. Приел съм го. Това е точно това, което ти казах, че е. Подкаст. Ще преследваме тези, които си мислят, че им се е разминало.
Отначало тя не отговори, но ми се стори, че почти кимна, докато бях говорил.
— Ще си помисля — каза накрая.
— Добре, това е всичко, за което те моля — отвърнах. — Само не мисли дълго.
След като ѝ отправих предложението, се обърнах и си тръгнах от кабинета ѝ, без да казвам и дума повече. Излязох от елегантната стара сграда на Главната улица. Януарският въздух беше хладен, но слънцето грееше и годината щеше да е добра. Тръгнах по улицата към колата си.
Телефонът ми завибрира, погледнах го.
Беше Рейчъл.