4
Когато на следващата сутрин отидох в офиса, Майрън вече ме чакаше.
Нюзрумът, в който работехме, имаше егалитарен отворен план — множество индивидуални кутийки една до друга. Всички, от главния редактор до последния назначен (аз), имаха еднакво работно пространство.
Светлината от лампите на пода се отразяваше в плоскостите на тавана и се връщаше омекотена върху нас. Компютрите ни имаха безшумни клавиатури. В някои дни тук бе тихо като в църква в понеделник, освен ако някой не говореше по телефона, но дори тогава този някой отиваше в заседателната зала в дъното на редакцията, за да не притеснява другите.
Изобщо не приличаше на редакциите, в които бях работил преди, където дори само какофонията от чаткане по клавиатурите може да те разсее от това, което вършиш.
Заседателната зала, която имаше прозорец към нюзрума, се използваше също така за интервюта и оперативки на служителите. Точно там ме заведе Майрън и затвори вратата, след като влязохме. Седнахме един срещу друг край овалната маса. Майрън донесе разпечатка, за която предполагах, че е на моята статия "Кралят на измамниците", и я сложи на масата. Той беше от старата школа. Редактираше с червен химикал на хартия, след това караше офис асистентката ни Тали Галвин да въвежда промените дигитално.
— Значи не си харесал заглавието ми — казах.
— Не, заглавието трябва да е за това, което статията означава за потребителя, не за личността — добра или лоша, трагична или вдъхновяваща, — чрез която разказваш историята — каза Майрън. — Но не за това искам да поговорим.
— Тогава какво, не си харесал и статията ли?
— Статията е добра. Повече от добра. Един от най-добрите ти текстове.
Но аз искам да поговорим за имейл, който получих снощи. Оплакване.
Изсмях се нервно. Инстинктивно разбрах за какво става въпрос, но се правех на невинен.
— Оплакване за какво?
— Тази жена — Лиса Хил — казва, че си я излъгал кой си по време на интервю за убийство, за което ти си заподозрян. В обичайния случай бих изтрил това или бих го закачил на стената при останалите съобщения от откачалки.
В стаята за почивка имаше коркова дъска, където колегите оставяха разпечатки на най-невероятните и странни отзиви на статиите, които публикувахме. Често те идваха от компании и хора, които стояха зад вредите за потребителите в нашите публикации. Наричахме дъската Стената на срама.
— Но после — каза Майрън — рано тази сутрин получих обаждане от полицията на Лос Анджелис, което потвърждаваше имейла на жената, и сега имаме оплакване и от полицията.
— Това са пълни глупости — отвърнах.
— Добре, кажи ми, че всичко това се случва, защото ченгето, което се обади, не е добронамерено.
— Матсън ли се казва?
Майрън сведе очи към разпечатката и към бележките, които си бе водил на ръка върху нея. Кимна.
— Да.
— Добре, всичко това започна снощи, когато си прибрах у дома след работа.
Преведох Майрън стъпка по стъпка през случилото се предната вечер, от мига, в който Матсън и Сакаи ме последваха в гаража на моя жилищен комплекс, до обаждането на Лиса Хил в отговор на моите съобщения и недоразумението, което я бе разгневило и накарало да затвори. Майрън, който бе репортер от старата школа, си водеше бележки, докато разказвах историята. Когато свърших, прегледа записките си, преди да заговори.
— Добре — каза накрая. — Само не разбирам защо си решил, че история за убийство може да бъде публикувана в "Навременно предупреждение".
Така че…
— Но не виждаш ли…
— Нека довърша. Така че това ме кара да си мисля, че си използвал "Навременно предупреждение" и легитимното си положение на репортер тук, за да разследваш нещо друго, смъртта на жена, която си познавал.
Нали виждаш накъде бия? Не ми се струва редно.
— Добре, виж, независимо дали Лиса Хил ти бе пратила имейл или не, независимо дали ченгетата ти се бяха обадили, имах намерение днес да дойда и да ти кажа, че това ще е следващата ми статия.
— Не може статията да е твоя. Ти си в конфликт на интереси.
— Какво, защото съм се запознал с жена, която година по-късно е убита?