— Не, защото си оперативно интересно лице в разследването.
— Глупости. От това, което ми каза Лиса Хил, преди да затвори, и от прегледа на профилите в социалните медии на жертвата става съвсем ясно, че тя се е срещала с много мъже. Не я съдя, но всички те заедно с мен са оперативно интересни лица. Просто ченгетата хвърлят голяма мрежа. Имат ДНК от местопрестъплението, защото ми взеха проба и…
— И ти удобно премълча това в разказа си току-що.
— Не мислех, че е важно, и наистина не е. Работата е там, че аз доброволно им я дадох, защото знаех, че след като я сравнят, ще бъда оневинен. И ще съм свободен да напиша статията.
— Каква статия, Джак? Ти пишеш в сайт за нарушения срещу потребителите, а не в криминалния блог на "Ел Ей Таймс".
— Статията не е за убийството. Имам предвид, че е, но истинската история е за кибер тормоза, а така влизаме в обсега на защитата на потребителя. Всички имат профили в социалните мрежи. Това ще е статия за уязвимостта ни пред кибер хищниците. Как неприкосновеността на личното пространство е вече в миналото.
Майрън поклати глава.
— Това е стара новина. Писано е във всеки вестник в страната. Не е история, за която можем да си партнираме, и не мога да ти позволя да продължиш да я гониш. Имаме нужда от статии, които изследват нови територии и привличат много погледи.
— Гарантирам ти, че тази статия ще бъде такава.
Майрън поклати глава. Нещата не вървяха на добре.
— Какво ново би могъл да кажеш за това? — попита той.
— Е, ще ми трябва известно време, преди да мога да ти отговоря изчерпателно, но…
— Виж, ти си страхотен репортер, който има опит с подобни истории.
Но тук не правим това, Джак. Имаме си определени репортерски цели, които трябва да следваме и изпълняваме.
Виждах, че Майрън се чувства изключително неудобно, защото бяхме равни. Той не триеше сол на главата на някакво хлапе, току-що излязло от журналистическия факултет.
— Имаме последователи, имаме аудитория — продължи той. — Нашите читатели идват на сайта ни и търсят това, което сме обявили, че е нашата мисия. Сериозна разследваща потребителска журналистика.
— Казваш, че читателите и финансовите ни благодетели определят какви истории да пишем? — попитах.
— Виж, не започвай с това. Не съм споменавал спонсорите ни и знаеш, че това не е вярно. Ние сме напълно независими.
— Не се опитвам да се скарам с теб. Но не можеш да подхождаш към всяка история, като предварително знаеш какъв ще е крайният резултат.
Най-доброто репортерстване започва с въпрос. Като: кой се промъкна в националната централа на Демократическата партия или кой уби брат ми.
Дали кибер тормозът е довел до убийството на Кристина Портреро? Това е моят въпрос. Ако отговорът е "да", тогава това е статия за "Навременно предупреждение".
Майрън погледна записките си, преди да отговори.
— Това е голямо "ако" — каза накрая.
— Знам — отвърнах. — Но това не значи, че не бива да се опитваме да отговорим на този въпрос.
— Въпреки това не ми харесва да нагазваш в тази история. Ченгетата са ти взели ДНК проба, за бога!
— Да, аз им я дадох. Доброволно. И мислиш ли, че ако имах нещо общо с това, бих казал: "Разбира се, момчета, вземете ми ДНК проба. Нямам нужда от адвокат. Няма за какво да се колебая". Не, Майрън, не бих. И случаят не беше такъв. Ще бъда оневинен, но докато чакаме полицейската лаборатория да се произнесе, ще изгубим инерция и историята ще ни се изплъзне.
Майрън не откъсваше очи от записките си. Знаех, че почти съм успял.
— Виж, нека поработя върху това няколко дни. Или ще намеря нещо, или няма да намеря. Ако не намеря, ще се върна и ще работя по каквото ми възложиш. Люлки убийци, опасни детски столчета за коли — ще поема целия бебешки ресор, ако поискаш.
— Виж, не подценявай бебешкия ресор. Той привлича най-много погледи от всичко, което правим.
— Знам. Защото бебетата имат нужда от закрила.
— Добре, какви са следващите стъпки… ако ти позволя да продължиш с това?
Усещах, че съм спечелил битката. Майрън щеше да се предаде.
— Родителите ѝ — казах. — Искам да разбера какво им е казала за тормоза. Публикувала е и нещо в Инстаграм — че е намерила сестра си. Не знам какво означава и искам да науча.
— Къде са родителите? — попита Майрън.
— Още не съм сигурен. Тя ми каза, че е от Чикаго.
— Няма да ходиш в Чикаго. Нямаме средства за…
— Знам. Нямаше да искам да ходя в Чикаго. Има нещо, което се нарича телефон, Майрън. Моля те за време. Не те моля да харча пари.