Майрън Левин трябваше да намира финансиране и да управлява уебсайт. Това бяха приоритетите му и той не беше репортер, колкото и да му се искаше. Но когато сложеше тази шапка, ставаше по-безмилостен от всички, които познавах. Имаше една известна история за Майрън от дните му като потребителски репортер в "Лос Анджелис Таймс". Това се случило преди да си продаде акциите, да напусне вестника и да използва парите за първоначалното финансиране на "Навременно предупреждение". В репортерските среди няма по-голямо удоволствие от това да разобличиш измамник, да напишеш разследване за мошеник и да го спреш. Най-често шарлатанинът твърди, че е невинен и набеден. Завежда дела за милиони и след това тихо се изнизва от града и започва някъде другаде. Легендата за Майрън гласеше, че разобличил един измамник, който крадял пари за ремонти след земетресението в Нортридж през 1994 г. След като бил изтипосан на първа страница на "Таймс", той заявил, че е невинен, и завел дело за клевета за 10 млн. долара. В жалбата заявявал, че статията на Майрън му донесла толкова унижение и болка, че щетите не били само върху репутацията и печалбите му, но и върху здравето му. Твърдял, че разследването му причинило кървене от ректума. И това бе циментирало легендарния статус на Майрън като репортер. Публикацията му бе накарала нечий задник да кърви. Никой репортер нямаше да може да надмине това, за колкото и милиони да го съдеха.
— Благодаря, Майрън — казах. — Ти ми пазеше гърба.
— Разбира се — отвърна Майрън. — А сега върви да разнищиш историята.
Кимнах, докато гледах как двамата детективи излизат през вратата на редакцията.
— И внимавай — каза Майрън. — Тези задници не те харесват.
— Знам — отговорих.
5
Вече имах одобрението на своя издател и главен редактор и официално работех по историята. Още при първата стъпка извадих късмет.
Върнах се при профилите на Тина Портреро в социалните мрежи и използвах историята на таговете ѝ във Фейсбук, за да намеря майка ѝ Реджина Портреро и да се свържа с нея през собствения ѝ профил.
Предполагах, че ако Реджина ми отговори от дома си в Чикаго, можем да си насрочим телефонен разговор. Телефонните разговори с опечалените са най-безопасни — още имах белег на лицето от задаването на погрешен въпрос на жена, която скърбеше за внезапната смърт на съпруга си. Но пък в телефонния разговор някои неща могат да се изгубят или да бъдат пропуснати: нюанси в речта, изражения, емоции.
Но точно тук извадих късмет. В рамките на час, след като изпратих лично съобщение, Реджина се свърза с мен и каза, че е в града, за да се погрижи за дома на дъщеря си. Обясни, че е отседнала в хотел "Лондон Западен Холивуд" и планира да си тръгне от Лос Анджелис на следващата сутрин с тялото на Тина в багажното отделение на самолета. Покани ме да отида в хотела и да поговорим за Тина.
Не можех да оставя такава покана да чака, особено след като знаех, че Матсън и Сакаи може да са проявили инициатива и да са предупредили Реджина за мен. Казах ѝ, че ще бъда във фоайето на хотела до час.
Уведомих Майрън къде отивам и поех натам с джипа по "Колдуотър Каниън Юг" по планината Санта Моника и надолу към Бевърли Хилс. След това подкарах на изток по Сънсет Булевард към Сънсет Стрип. "Лондон Западен Холивуд" се намираше точно по средата ѝ.
Реджина Портреро беше дребна жена на около шейсет и пет, което показваше, че е родила Тина съвсем млада. Виждах приликата най-вече в тъмнокафявите очи и коса. Тя ме посрещна във фоайето на хотела, който беше на една пресечка на юг от "Сънсет" и "Сан Висенте". Това беше кварталът на дъщеря ѝ. Тя бе живяла само на няколко пресечки оттам.
Седнахме в едно сепаре, вероятно предназначено за хора, които чакаха да им приготвят стаите. Но там в момента нямаше никого и имахме възможност да се усамотим. Извадих бележника си и го поставих на бедрото си, за да мога да си водя записки и да бъда възможно най-незабележим.
— Защо проявявате интерес към Тина? — попита тя.
Първият въпрос на Реджина ме извади от равновесие, защото не го бе задала при първоначалната ни комуникация. А сега искаше да знае какво правя и знаех, че ако отговоря честно и изчерпателно, вероятно краят на разговора ни ще настъпи още преди да е започнал.
— Ами, най-напред, моите съболезнования — казах. — Не мога да си представя през какво минавате и никак не ми е приятно да се натрапвам.
Но това, което ми казаха от полицията за този случай, го прави по-различен и ме кара да мисля, че случилото с Тина е нещо, за което обществото трябва да знае.