И тъй като Майрън беше този редактор, щеше да е трудно да измисля някаква защита. Но въпреки това изпратих статията с предложеното заглавие, защото беше идеално. Статията беше за мрачния подземен свят на бизнеса със събиране на дългове — 600 млн. долара от него всяка година се отклоняваха към измами, — а правилото в "Навременно предупреждение" бе всяка измама да се сведе до лице на извършителя или на пострадалия, на жертвата или на виновника. И този път щеше да е извършителят. Артър Хатауей, Кралят на измамниците, бе най-добрият сред най-добрите. Беше на шейсет и две и в своята престъпна кариера, която се въртеше около Лос Анджелис, бе вършил всяка шашма, която някой може да си представи, от продажбата на фалшиви златни кюлчета до създаването на мошенически сайтове за събиране на помощи за бедстващи. Точно в момента се занимаваше с това да убеждава хора, че дължат пари, които те всъщност не дължаха, и да ги кара да ги плащат. И беше толкова добър в това, че по-младите измамници му плащаха за уроци в понеделник и сряда в изоставено актьорско студио във Ван Найс. Бях проникнал там като един от учениците и научих всичко, което можах. Сега бе време да напиша статията и да използвам Артър, за да разоблича една индустрия, която всяка година завлича милиони от всички, от дребни старици с опразнени банкови сметки до млади професионалисти, които вече са силно на червено заради студентски кредити. Всички те ставаха жертви и пращаха парите си, защото Артър Хатауей ги убеждаваше да го направят. А сега обучаваше бъдещи измамници и един репортер под прикритие как да го правят за петдесет долара на човек два пъти седмично. Училището за мошеници можеше да се окаже най-голямата му измама. Човекът наистина беше крал и като истински психопат не изпитваше абсолютно никаква вина. В статията си също така разказвах за жертвите, чиито банкови сметки бе опразнил и чийто живот бе съсипал.
Майрън бе отделил статията за съвместен проект с "Лос Анджелис Таймс" и това гарантираше, че ще бъде забелязана и че на лосанджелиската полиция ще ѝ се наложи да се съобрази. Управлението на крал Артър скоро щеше да свърши и неговата кръгла маса от младши измамници щеше също да бъде обградена.
Прочетох статията за последен път и я пратих на Майрън с копие до Уилям Марчанд, юриста, който преглеждаше всички текстове на "Навременно предупреждение" безплатно. На сайта не качвахме нищо, което да не е напълно юридически подковано.
"Навременно предупреждение" беше предприятие от пет души, ако брояхме и репортерката във Вашингтон, която работеше от вкъщи. Една "погрешна статия", водеща до спечелено дело или принудително споразумение, щеше да ни изхвърли от бизнеса и тогава пак щях да стана това, което съм бил поне два пъти в кариерата си: репортер, който няма къде да отиде.
Станах от мястото си, за да кажа на Майрън, че статията най-накрая е предадена, но той беше в собствената си кутийка и говореше по телефона, а когато наближих, разбрах, че разговорът е за набиране на пари. Майрън беше основател, редактор, репортер и главен събирач на субсидии на "Навременно предупреждение". Това беше новинарски сайт без платен абонамент. Имаше бутон за дарения под всяка статия, понякога и над нея, но Майрън непрекъснато търсеше големия бял кит, който да ни спонсорира и да ни превърне от просяци в хора с избор — поне за известно време.
— Наистина няма издание, което прави това, което правим ние — сериозна разследваща журналистика в името на потребителя — казваше Майрън на всеки потенциален донор. — Ако разгледате сайта ни, ще видите в архива много статии, които изобличават могъщи важни индустрии като автомобилната, фармацевтичната, мобилни оператори и тютюневи компании. А с философията на сегашната администрация за дерегулация и ограничен надзор никой не се грижи за малкия човек. Вижте, разбирам, можете да направите дарения, които да ви дадат повече видимост срещу парите ви. С двайсет и пет долара можете да храните и облечете едно дете в Апалачите цял месец. Разбирам го. Това ви кара да се чувствате добре.
Но ако дарите на "Навременно предупреждение", вие ще подкрепите екип репортери, отдадени на…
Чувах "презентацията" по няколко пъти на ден, ден след ден. Освен това ходех на неделните салони, където Майрън и членовете на борда разговаряха с потенциални почтени донори, а аз сновях сред тях след това и споменавах статиите, по които работех. Имах си и допълнителен скрит коз на тези събирания като автор на два бестселъра, макар никога да не споменавах, че от повече от десет години не бях публикувал нищо. Знаех, че презентацията е важна и жизненонеобходима за собствената ми заплата — не че тя се доближаваше до стандарта на живот в Лос Анджелис, — но бях я чувал толкова много пъти през четирите си години в "Навременно предупреждение", че можех да я рецитирам и насън. На обратно.