Флин пак бе заглушил звука. В отговор се чуваше само тишина. След няколко секунди започнах да се чудя дали не е прекъснал връзката.
— Господин Флин?
Отново чух дъжда.
— Чувам ви. Отговорът е, че тя отскоро се бе захванала с тези неща. Но доколкото знам, не бе получила никакъв отговор. Казваше, че искала да го включи в докторската си програма. Че накарала всички студенти от един от курсовете ѝ в университета да го направят. И как това е свързано със смъртта ѝ?
— Все още не знам. Случайно да знаете на коя компания дъщеря ви е изпратила ДНК?
— Нейните студенти са стипендианти. Нямат пари. Така че бяха избрали най-евтината. Онази, която взима по двайсет и три долара на изследване.
— Г-Т-23.
— Точно тази. Какво означава всичко това?
Едвам чух въпроса. Чувах само как кръвта пулсира в ушите ми. Сега имах трето потвърждение. Какво съвпадение, че тези три жени, намерили смъртта си по един и същ начин, до една бяха пратили своите ДНК проби на ГТ23!
— Наистина не знам какво означава това, господин Флин — отвърнах.
Трябваше да внимавам Флин да не се ентусиазира от връзката между случаите колкото мен. Не исках да се затича към Тексаските рейнджъри или ФБР с моята история.
— Властите знаят ли за това? — попита той.
— Все още няма какво да се знае — казах бързо. — Когато и ако намеря солидна връзка между случаите, ще отида при тях.
— Ами онова с ДНК пробите, за което питахте? Това връзка ли е?
— Не знам. Все още не е потвърдено. Нямам достатъчно, за да отида в полицията. Просто е едно от нещата, които проверявам.
Затворих очи и се заслушах в дъжда. Знаех, че ще се стигне дотук.
Дъщерята на Флин беше мъртва и той нямаше никакви отговори, никакви обяснения.
— Разбирам какво чувствате, господин Флин — казах. — Но трябва да изчакаме, докато…
— Как бихте могли да разберете? — попита той. — Имате ли дъщеря? Тя отнета ли ви е?
Връхлетя ме спомен. Ръка, замахваща към лицето ми, аз прикляквам, за да избегна удара. Диамант, раздиращ кожата ми.
— Прав сте, сър. Не биваше да казвам това. Нямам представа каква болка изпитвате. Просто имам нужда от още малко време, за да се заровя по-дълбоко в това. Обещавам ви, че ще поддържам връзка с вас и ще ви информирам. Ако стигна до нещо солидно, вие ще сте първият, на когото ще се обадя. След това ще отидем в полицията, ФБР, всички. Може ли да го направите? Можете ли да ми дадете това време?
— Колко?
— Не знам. Не мога… не можем да отидем при ФБР или някой друг, ако не сме заковали случая. Не викаш "пожар", ако няма пожар. Нали ме разбирате?
— Колко?
— Може би седмица.
— И ще ми се обадите?
— Ще ви се обадя. Обещавам.
Разменихме си номерата на мобилните телефони и той имаше нужда пак да чуе името ми, което бе пропуснал първия път. След това прекъснахме връзката, като Флин обеща да изчака, докато не му се обадя след седмица.
Телефонът ми звънна веднага щом затворих. Беше жена, Кинси Ръсел, една от тези, публикували в онлайн мемориалната книга на Шарлот Тагарт.
Бях я намерил в Туитър и ѝ бях пратил лично съобщение.
— Каква статия пишете? — попита тя.
— Честно казано, все още не съм много сигурен — отвърнах. — Знам, че смъртта на приятелката ви Шарлот е квалифицирана като нещастен случай, но има три жени, загинали по подобен начин, при които е различно. Пиша за тях и просто искам да проверя и смъртта на Шарлот, за да съм сигурен, че нещо не е било пропуснато.
— Мисля, че е било убийство. Казвам го от самото начало.
— Защо мислите така?
— Защото тя не би отишла на онези скали посред нощ. И определено не сама. Но от полицията не се интересуват от истината. Нещастният случай е по-изгоден за тях и училището от убийството.
Знаех малко за Кинси Ръсел. Името ѝ бе в книгата за съболезнования и тя бе написала съобщение директно до мъртвата си приятелка.
— Откъде познавате Шарлот?
— От училище. Учехме заедно.
— Значи това е било нещо като училищно празненство.
— Да, хлапета от училище.
— И как стигнахте от изчезването ѝ от партито до убийството на скалите?
— Защото знам, че тя не би отишла там сама. Изобщо не би отишла там. Страхуваше се от височини. Винаги говореше за мостовете в родното ѝ място и как се страхувала дори да шофира по Бей Бридж или Голдън Гейт. Почти никога не ходеше в Сан Франциско тъкмо заради мостовете.
Не бях сигурен, че това е достатъчно убедително, за да се определи смъртта ѝ като убийство.
— Ами., ще проверя това — казах. — Вече започнах. Може ли да ви задам още няколко въпроса?