Когато влязох и затворих вратата, тя отмести поглед от един от екраните към мен. Не бях я виждал поне от година, а последния път това стана на претъпкания прием в този офис, когато тя обяви, че отваря РАУ.
Междувременно си бяхме разменили по някое обаждане и някой есемес, но когато ѝ се усмихнах, ми стана ясно, че вероятно не съм бил само аз през изминалите две години.
— Джак — каза тя.
Нищо друго. Не: "Какво правиш тук?". Не: "Не можеш просто да се появяваш, когато ти хрумне". Не: "Трябва да имаш уговорка, за да дойдеш тук".
— Рейчъл — отвърнах.
Пристъпих към бюрото ѝ и попитах:
— Имаш ли минута?
— Разбира се. Седни. Как си, Джак?
Исках да заобиколя бюрото, да я вдигна от стола ѝ и да я прегърна.
Все още имаше тази власт над мен. Усещах привличането всеки път, когато я видех. Нямаше значение колко време е минало.
— Добре съм — казах и седнах. — Нали знаеш, все едно и също. Ами ти?
Как е бизнесът?
— Добре — каза тя. — Наистина добре. Вече никой няма доверие на никого. Това означава бизнес за мен. Имаме повече поръчки, отколкото можем да поемем.
— Ние?
— Томас и аз. Направих го съдружник. Заслужаваше го.
Кимнах, защото не знаех какво да кажа. Преди десет години с нея имахме мечта да работим заедно като частни детективи. Отложихме я, защото Рейчъл искаше да изчака, докато се подсигури с пълна пенсия от ФБР. Затова остана в Бюрото, а аз работех за "Кадифен ковчег". След това се появи случаят с Родни Флечър и аз поставих тази история над това, което имахме и планирахме. На Рейчъл ѝ оставаха две години до пълна пенсия, когато я уволниха. И връзката ни се разпадна. Сега тя правеше проучвания и частни разследвания без мен. А аз се занимавах със сериозна разследваща потребителска журналистика.
Не така трябваше да стане.
Най-накрая си възвърнах дар словото.
— Ще сложиш ли името му на вратата?
— Не мисля. Вече сме брандирани като РАУ и това работи. Така че…
Какво те води тук?
— Ами надявах се да те поразпитам и да получа съвет за статия, по която работя.
— Да отидем там.
Тя посочи към пространството за сядане и се преместихме там, аз седнах на дивана, а Рейчъл на креслото от другата страна на масичката за кафе. На стената зад нея висяха нейни снимки от времето ѝ в Бюрото.
Знаех, че това е маркетингов инструмент.
— Е — каза тя, когато се настанихме.
— Имам история — казах. — Поне така си мисля. Исках да я споделя с теб, да видя дали нещо няма да ти хрумне.
Разказах ѝ възможно най-набързо историята с убийството на Тина Портреро, връзката с трите други смъртни случая на жени из цялата страна и заешката дупка, в която бях натикан. Извадих разпечатките от задния си джоб и ѝ прочетох пасажите от информираното съгласие на ГТ23 и част от думите на Болендър и майката на Тина.
— Струва ми се, че тук има нещо — завърших. — Но не знам какви трябва да са следващите стъпки.
— Първи въпрос — каза Рейчъл. — Има ли някакви индикации, че лосанджелиската полиция върви по същия път? Знаят ли това, което знаеш ти?
— Не знам, но се съмнявам, че са стигнали до другите три случая.
— Как разбра за тях? Не ми звучи като новото ти аз. Потребителският репортер.
Удобно пропуснах частта, в която полицаите бяха дошли при мен, защото бях прекарал една нощ с Тина Портреро предната година. Вече нямаше как да го избегна.
— Ами аз в известен смисъл познавах Тина Портреро, за кратко, затова те дойдоха при мен.
— Имаш предвид, че си заподозрян ли, Джак?
— Не, по-скоро оперативно интересно лице, но това скоро ще се изчисти. Дадох им ДНК проба и това ще ме оневини.
— Но ти имаш огромен конфликт на интереси. И редакторът ти позволява да пишеш за това?
— Отговорът е същият. След като ДНК пробата ме оневини, няма да има конфликт. Да, познавах Тина, но това не може да ме спре да пиша за случая. Правено е и преди. Някога в Колорадо познавах една секретарка, която беше убита. Писах за този случай?
— Да, но и нея ли беше изчукал?
Това бе грубо и ме накара да осъзная, че и Рейчъл има конфликт на интереси по отношение на мен. Макар решението ни да се разделим преди три години да беше общо, не мисля, че някой от нас бе преживял другия и вероятно никога нямаше да успее.
— Не, не съм чукал секретарката — казах. — Тя беше просто източник.
Веднага щом го произнесох, осъзнах, че е грешка. Отношенията ни с Рейчъл бяха тайни и излязоха наяве, когато тя призна, че е била мой източник за множество статии, изобличаващи прегрешенията на Родни Флечър.