Сложих в раницата си празен бележник и батерии за диктофона и тръгнах към вратата.
11
Отне ми почти час и половина, за да мина по виещия се като змия двулентов път "Лоръл Каниън Булевард". Научих още един практичен урок за Лос Анджелис. Тук няма час пик, защото всеки час е час пик.
Адресът от автобиографията на Джейсън Хуанг бе на дом на Уилъби Авеню в квартал със скъпи къщи с високи живи плетове. Изглеждаше прекалено хубав за трийсетгодишен безработен биолог. Паркирах и минах през арка, изрязана в двуметров жив плет, след това почуках на светлосиня врата на двуетажна бяла кубична сграда. След като почуках, звъннах и на звънеца, а трябваше да направя само едното от двете. Но след като звъннах, чух, че вътре залая куче, а след това някой бързо му извика да млъкне и го нарече по име. Беше Типси.
Вратата се отвори и пред мен застана мъж с миниатюрен пудел под мишница. Кучето беше бяло като къщата. Мъжът беше азиатец и много дребен. Не просто нисък, а дребен, малък във всяко едно отношение.
— Здравейте, търся Джейсън Хуанг — казах аз.
— Кой сте вие? — попита той. — Защо го търсите?
— Репортер съм. Работя по статия за ГТ23 и бих искал да говоря с него за това.
— Каква статия?
— Вие ли сте Джейсън Хуанг? На него ще кажа каква е статията.
— Аз съм Джейсън. Каква статия?
— Предпочитам да не говорим навън. Има ли място, на което можем да поседнем и да поговорим? Може би вътре или някъде наблизо?
На това ме бе научил редакторът ми Фоли, когато започнах да работя тази професия. Никога не прави интервю на вратата. Хората могат да я затворят, ако не им харесва какво ги питаш.
— Имате ли визитка или някакъв друг документ за самоличност? — попита Хуанг.
— Разбира се — казах.
Извадих визитка от портфейла си и му я подадох. Освен това му показах прес картата си, издадена преди шест години от шерифската администрация, когато редовно пишех криминални истории за "Кадифен ковчег".
Хуанг разгледа и двете, но не спомена, че прес картата е от 2013 година или че мъжът на снимката изглежда доста по-млад от мен.
— Добре — каза накрая и ми върна картата. — Може да влезете.
Отстъпи и ме пусна вътре.
— Благодаря — казах.
Той ме поведе през коридора към всекидневната, обзаведена с бели и светлосини мебели. Посочи ми дивана — той беше за мен, — а той се настани на тапицирано кресло в същия стил. Сложи кучето до себе си. Носеше бели панталони и бледозелена голф блуза. Идеално се вписваше в дизайна и декора на къщата и според мен това не бе случайно.
— Сам ли живеете тук? — попитах.
— Не — отвърна Хуанг.
Не даде повече подробности.
— Е, както казах и на вратата, пиша статия за ГТ23 и се натъкнах на вашето дело. То все още е висящо, нали?
— Висящо е, все още нямаме насрочена дата — каза той. — Но не мога да говоря с вас за него, защото по него все още се работи.
— Всъщност аз не пиша за делото ви. Ако не го споменаваме, може ли да ви задам няколко въпроса?
— Не, невъзможно. Адвокатът ми каза, че изобщо не мога да говоря, когато се обади другият журналист. Исках, но той не ми позволи.
Изведнъж ме обзе най-големият репортерски страх — че съм бил изпреварен. Може би и друг журналист вървеше по същата следа.
— Кой беше другият журналист? — попитах.
— Не помня — отвърна Хуанг. — Адвокатът ми му отказа.
— А скоро ли беше? Или говорите за времето, когато сте завели иска?
— Да, когато заведох иска.
Почувствах облекчение. Искът бе заведен преди почти година.
Вероятно е било рутинно обаждане от репортер — вероятно от "Ел Ей Таймс", — който е забелязал делото в програмата на съда и се е обадил за коментар.
— Ами ако говорим неофициално? — казах. — Няма да ви цитирам, нито ще споменавам името ми.
— Не знам — каза Хуанг. — Пак ми звучи рисковано. Дори не ви познавам, а вие искате да ви се доверя.
Това беше танц, в който бях участвал много пъти. Хората често казват, че не могат или не искат да говорят. Номерът е да използваш гнева им като лост и да им дадеш сигурен отдушник за него. След това вече искат да говорят.
— Мога само да ви кажа, че ще ви защитя и никой няма да ви идентифицира — обясних. — Собствената ми репутация е заложена на карта.
Ако издам източник, никой никога няма да ми има доверие. Веднъж влязох в затвора за шейсет и три дни, защото отказах да съобщя името на източника си.
Хуанг изглеждаше ужасен. Споменаването на тази случка често ми помагаше с хора, които се колебаеха дали да говорят с мен.