— Какво се случи? — попита Хуанг.
— Съдията накрая ме пусна — казах. — Знаеше, че няма да му кажа името.
Всичко това бе вярно, но пропуснах онази част, в която моят източник — Рейчъл Уолинг — сам се бе разкрил. След това нямаше смисъл от наказанието за неуважение към съда и съдията ме пусна.
— Работата е там, че ако говоря, те ще знаят, че съм бил аз — каза Хуанг. — Ще прочетат статията и ще кажат: от кой друг би могло да дойде това?
— Вашата информация ще е само за моя употреба. Няма да правя запис.
Дори няма да си водя записки. Просто ще се опитам да разбера как работи всичко това.
Хуанг помълча, след това взе решение.
— Задайте въпросите си и ако не ми харесат, няма да им отговоря.
— Така е справедливо.
Не бях се замислял как да обясня какво правя, ако Хуанг се съгласи да говори за мен — официално или не. Сега беше времето. Не исках да издавам на обекта на интервюто си цялата информация, както правят добрите полицейски детективи. Не го познавах и не знаех на кого може да я предаде. Той се притесняваше да ми се довери, но и аз имах своите опасения за доверието си към него.
— Да започнем, като ви обясня кой съм и какво правя — казах. — Работя за новинарски сайт, който се казва "Навременно предупреждение". Той е посветен на защитата на потребителите. Нали се сещате, грижа за малкия човек. Получих задача да проуча сигурността на личната информация и биологичните проби в полето на генетичните анализи.
Хуанг веднага се намръщи и попита:
— Каква сигурност?
Исках да си запиша тази реплика, защото инстинктивно виждах в нея възможно начало на статията. Беше провокативна и щеше да привлече читатели. Но не можех. Бях сключил сделка с Хуанг. Така че казах:
— Изглежда, не сте впечатлен от мерките за сигурност в ГТ23.
Въпросът нарочно бе с отворен край. Той можеше да го продължи, ако желаеше.
— Не в лабораторията — каза Хуанг. — В лабораторията се грижех да се спазват правилата. Следвахме всички протоколи и мога да докажа това в съда. Става въпрос за случващото се после.
— После? — насърчих го аз.
— Местата, на които отиват данните. Компанията иска пари. Не им пука къде отиват, стига да им платят.
— Като казвате "те", говорите за ГТ23, нали?
— Да, разбира се. Станаха публична компания и се нуждаеха от повече приходи, за да подкрепят акциите си. Така че бяха широко отворени към всякакви сделки. Снижиха летвата.
— Дайте пример.
— Прекалено много са. Пращахме ДНК по целия свят. Хиляди проби.
Компанията се нуждаеше от пари и никой не беше връщан, стига да е лаборатория, регистрирана в АХЛ или еквивалентна организация в друга страна.
— Значи е трябвало да са легитимни. Не е като всеки да е можел да си поиска ДНК. Не разбирам притесненията ви.
— Сега е като в Дивия запад. Генетичните изследвания могат да отидат в безброй посоки. Наистина са още в зародиш. И ние — имам предвид компанията — не контролирахме какво се случва с биоматериалите и как те се използват, след като излязат през вратата ни. Това е проблем на АХЛ, не наш — такова беше отношението. И нека ви кажа, че АХЛ не си мръдваха пръста.
— Добре, разбирам това и не казвам, че е нещо хубаво, но фактът, че всичко е било анонимно, не даваше ли някаква сигурност? Имам предвид, изследователите са получавали ДНК, но не и самоличността на участниците, нали така?
— Разбира се, но не там е проблемът. Вие мислите за настоящия момент. Ами в бъдеще? Тази наука е много млада. Имаме целия геном едва от двайсет години. Всеки ден се откриват нови неща. Дали това, което е анонимно днес, ще остане такова след двайсет години? След десет години?
Или имената на потребителите и паролите вече няма да имат значение?
Ами ако ДНК е твоят идентификатор и ти вече си го предал доброволно?
Хуанг вдигна ръка и посочи с пръст към тавана.
— Дори военните — каза той. — Знаете ли, че тази година Пентагонът каза на военните да не дават ДНК проби от съображения за сигурност?
Не бях виждал този доклад, но схващах тезата на Хуанг.
— Предупредихте ли ГТ23 за това? — попитах — Разбира се — каза Хуанг. — Всеки ден. Аз бях единственият.
— Четох делото.
— Не мога да говоря за това. Дори и неофициално. Адвокатът ми…
— Не ви и карам. Но в делото се казва, че служителят, подал оплакването срещу вас — Дейвид Шанли, — ви е направил капан, за да ви вземе работата, и че това не е разследвано от компанията.
— Всичко беше лъжа.
— Знам. Разбирам го. Но мотивът. Не мислите ли, че може да е бил да ви затворят устата за всичко това — за липсата на контрол и загриженост къде отиват ДНК пробите?