Не казах нищо. Просто гледах в масата. Знаех, че няма да го разубедя, и може би също така трябваше да призная неохотно, че е прав. Двама репортери бяха по-добре от един. Освен това, ако половината редакция работеше по историята, Майрън щеше се ангажира повече с нея.
— Добре — каза Майрън. — Тогава ще ви оставя да продължите работата си. Дръжте ме в течение.
Майрън стана, излезе и затвори вратата. Преди да заговоря, Емили каза:
— Съжалявам, Джак. Не съм го молила да участвам. Той ме накара.
— Не се тревожи — отвърнах. — Не те виня. Просто си мислех, че владея положението, нали разбираш?
— Да. Но докато те чакахме, свърших малко предварителна работа за Уилям Ортън, който управлява "Ориндж Нано".
— И?
— Мисля, че там има нещо. Ортън е напуснал Университета в Ървайн, за да основе "Ориндж Нано".
— И какво?
— Ами човек не напуска просто ей така работата си в университет, където мястото ти е гарантирано, имаш цяла лаборатория на свое разположение и безброй докторанти, които вършат каквото им кажеш.
Можеш да основеш външна фирма или лаборатория, но университетът е твоята котва. Оставаш свързан с него, защото това ти е полезно. По-лесно се намира финансиране, професионално признание, всичко.
— Значи нещо се е случило.
— Точно така, нещо се е случило. И ще разберем какво.
— Как?
— Аз ще се заема с Университета в Ървайн — все още имам някои източници там, — а ти направи това, което каза: заеми се с "Ориндж Нано".
Не искам ти се пречкам, но мисля, че мога да помогна.
— Добре.
— Добре тогава.
— Ето така смятам, че трябва да подходим…
През следващия час споделих всичко, което знаех досега за смъртта на четирите жени и ГТ23. Емили ми зададе много въпроси и заедно съставихме план за действие, с който щяхме да атакуваме историята от две посоки. И моята неохота се смени със задоволство, че и тя е на борда. Не беше опитна колкото мен, но беше впечатляваща и знаех, че вероятно бе написала най-важните статии на "Навременно предупреждение" през последните две години. Тази вечер си тръгнах от редакцията уверен, че Майрън бе постъпил правилно, като ни събра.
Когато се качих на джипа и поех към къщи, вече беше осем. Паркирах в гаража и отидох в предната част на комплекса, за да си проверя пощата.
От седмица не я бях преглеждал и го правех основно за да изхвърля нежеланите брошури, които получавах.
Управлението на сградата бе оставило кофа за боклук до пощенските кутии, за да може нежеланата поща да замине възможно най-бързо до крайната си дестинация. Докато преглеждах купчината и хвърлях брошурите една по една в кофата, чух някой да се приближава зад мен, а след това глас, който познавах.
— Господин Микавой. Точно вас търсех.
Бяха Матсън и Сакаи. Матсън отново бе почнал да произнася името ми неправилно. Носеше сгънат документ, който ми подаде, когато се приближи в сумрака на отиващия си ден.
— Какво е това? — попитах.
— Заповед — каза Матсън. — Подписана, подпечатана и предоставена от прокуратурата. Вие сте арестуван.
— Какво? Арестуван за какво?
— Член 148 от Наказателния кодекс на Калифорния. Възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения.
Този служител съм аз и разследването е за смъртта на Кристина Портреро.
Казахме ти да се откажеш, Макавой, но не, не спря да тормозиш свидетелите и да лъжеш като разпран.
— Какви ги говориш? Не съм възпрепятствал нито теб, нито някой друг. Аз съм репортер, който работи по статия и…
— Не, ти си оперативно интересно лице и ти казах да стоиш настрани.
Не го направи, затова сега си прецакан. Сложи си ръцете на стената.
— Това е лудост. Ще поставиш отдела си в много неудобно положение, знаеш ли това? Да си чувал за нещо, наречено свобода на словото?
— Ще го кажеш на съдията. А сега се обърни и си вдигни ръцете. Ще те претърся за оръжие.
— Мили боже, Матсън, това няма никакъв смисъл. Да не би да е защото нямате абсолютно нищо за Портреро и си търсите димна завеса?
Матсън не каза нищо. Направих каквото ми казаха, приближих се до стената, не исках да добавям и съпротива при арест към обвинението във възпрепятстване. Матсън бързо ме претърси, опразни джобовете ми и даде телефона, портфейла и ключовете ми на Сакаи. Обърнах глава, колкото да видя Сакаи. Не ми приличаше на човек, който е напълно съгласен с този ход.
— Детектив Сакаи, не се ли опита да го разубедиш? — попитах. — Това е грешка и ще загазиш заедно с него, когато лайната ударят вентилатора.
— Ще е най-добре да си мълчиш — каза Сакаи.