— Неразкрит случай. Някакъв мъж убил момиче преди трийсет години.
Запазил ножа, мислел си, че като го измие, всичко ще е наред.
— Тъпак. Къде?
— В планината. Изхвърлил я в една пропаст на "Мълхоланд".
— Имам предвид къде е съдебната зала?
— О.
Хамънд осъзна, че и той не знае.
— Задръж.
Бръкна в раницата и извади призовката.
— В наказателния съд. Отдел 108, съдия Райли. Трябва да съм там в девет и ще съм първи.
— Е, може да се видим там. Междувременно аз ще се заема с репортера. В "Таймс" ли работи?
— В доклада за ареста не се казва. Пише, че професията му е журналист, а в обяснението се твърди, че е възпрепятствал разследването, като тормозел свидетел, без да разкрива, че е познат на жертвата.
— Мили боже, Чук, пропуснал си да ми кажеш най-важното. Познавал е жертвата?
— Така пише. В доклада.
— Добре, заемам се. Може да се видим в съда.
— Добре.
Вогъл затвори. Хамънд изключи телефона и го пусна в раницата.
Стоеше и мислеше.
— Чук?
Той рязко се извърна. Беше Касандра Неш. Началничката му. Беше излязла от кабинета си, без да я забележи.
— Ъ, да, какво има?
— Докъде стигна с онази партида? Като те гледам, май се помайваш.
— Не. Ъ, искам да кажа, че изчаквам. Попих я и сега просто ѝ давам време, след това ще започна хибридизация.
— Добре, значи ще приключиш преди края на смяната?
— Разбира се. Абсолютно.
— И сутринта си в съда, нали?
— Да, ще се заема и с това.
— Добре. Оставям те.
— Чувала ли си нещо за бъдещото развитие?
— Доколкото знам, все още сме трета смяна. Ще ти кажа, когато науча повече.
Хамънд кимна, наблюдаваше я как наглежда останалите лаборанти, как се прави на шефка. Мразеше Касандра Неш. Не защото му беше началничка. А защото беше надменна и фалшива. Харчеше си парите за дизайнерски чанти и обувки. Говореше за скъпи ресторанти, в които ходеха с онзи тъпак, мъжа ѝ, за да опитват гурме. Хамънд я наричаше наум Кеш, защото вярваше, че се мотивира само от парите и вещите като всички жени. Майната им, помисли си той, докато гледаше как Неш говори с един от другите лаборанти.
Върна се при гела, който приготвяше.
14
В девет сутринта Хамънд седеше на мраморна пейка в коридора на деветия етаж в сградата на Наказателния съд. Бяха му казали да чака там, докато дойде време да свидетелства. На пейката до него имаше записки и таблици, свързани с делото, и чаша черно кафе от снекбара близо до асансьора. Кафето беше ужасно. Не бе от изисканите марки, е които бе свикнал. Имаше нужда от него, защото едва се влачеше след осем часа нощна смяна, но с мъка преглъщаше неприятната течност и се страхуваше, че тя ще му създаде стомашни проблеми, които щяха да го последват на свидетелската скамейка. Спря да го пие.
В 9:20 детектив Клебър най-накрая се показа от вратата на съдебната зала и махна на Хамънд. Клебър ръководеше разследването по случая.
— Извинявай, спориха за процедура, преди да въведат съдебните заседатели — обясни той. — Но сега са готови.
— Аз също — каза Хамънд.
Беше свидетелствал много пъти и за него всичко бе рутинно. Освен удоволствието да знае, че той е Чука. Неговите свидетелства винаги подпечатваха съдбата на делото и свидетелската скамейка беше най-добрата гледна точка към този "момент" — мига, в който дори обвиняемият беше убеден в думите на Хамънд и надеждата изчезваше от очите му.
Той застана на свидетелската катедра, вдигна ръка и се закле да казва истината. Каза буква по буква двете си имена — Маршал Хамънд — и след това седна на скамейката, която беше между съдия Винсънт Райли и съдебните заседатели. Погледна към заседателите и се усмихна, готов за първия въпрос.
Прокурорът се казваше Гейнис Уолш. Той се занимаваше с доста от неразкритите случаи на лосанджелиската полиция и Хамънд бе свидетелствал пред него много пъти. Знаеше въпросите буквално наизуст, още преди да му бъдат зададени, но се държеше все едно всеки е нов за него и той го обмисля внимателно. Хамънд бе хилав човек — никога не се бе занимавал със спорт като малък, — с професионално изглеждаща козя брадичка и червеникави мустаци, които контрастираха на тъмнокестенявата му коса. Кожата му бе бледа като хартия след почти година нощни смени. Шегата на Вогъл по телефона бе в десетката. Той наистина приличаше на вампир, сварен неподготвен от дневната светлина.
— Господин Хамънд, може ли да кажете на съдебните заседатели каква е професията ви? — попита Уолш.