— Аз съм ДНК лаборант — каза Хамънд. — Работя в криминологичната лаборатория на полицията на Лос Анджелис, която се намира в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.
— Откога сте на тази длъжност?
— Двайсет и един месеца работя за лосанджелиската полиция. Преди това съм работил осем години в криминологичната лаборатория на шерифската администрация на Ориндж Каунти.
— Може ли да обясните на дамите и господата съдебни заседатели какви са задълженията ви в полицейската лаборатория?
— Задълженията ми включват обработка на криминологични материали, които изискват ДНК анализи, писане на доклади със заключения по тези анализи и след това даване на свидетелски показания по тези заключения в съда.
— Може ли да ни разкажете малко повече за квалификацията си в областта на ДНК анализа и генетиката?
— Да, имам бакалавърска степен по биохимия от Университета на Южна Калифорния и магистърска степен по естествени науки със специалност генетика от Калифорнийския университет в Ървайн.
Уолш хвърли фалшива усмивка, както правеше винаги на този етап от процеса.
— Естествени науки — каза той. — Да не би да е онова, което ние, старите хора, наричаме добрата стара биология?
Хамънд му отвърна с фалшива усмивка, както правеше на всеки процес.
— Да, това е.
— Можете ли с прости думи да опишете какво е ДНК и как работи? — попита Уолш.
— Мога да опитам — каза Хамънд. — ДНК е съкращение за дезоксирибонуклеинова киселина. Това е молекула, съставена от две нишки, увиващи се една в друга и образуващи двойна спирала, която носи генетичния код на живите същества. Под код имам предвид указания за развитието на този организъм. ДНК на хората съдържа цялата наша наследствена информация и затова определя всичко, от цвета на очите до функцията на мозъка ни. Деветдесет и девет процента от ДНК в човешките същества е идентична. Последният един процент и безбройните комбинации в него ни правят уникални.
Хамънд отговаряше като гимназиален учител по биология. Говореше бавно и рецитираше информацията със страхопочитание. Уолш продължи нататък и бързо го преведе през най-важното в делото. Тази част се бе превърнала в такава рутина за Хамънд, че можеше да продължи на автопилот и да хвърли няколко погледа към обвиняемия. За първи път го виждаше на живо. Робърт Ърл Дайкс, петдесет и девет годишен водопроводчик, отдавна бе заподозрян за убийството на бившата си годеница Уилма Фурнет през 1990: тя бе наръгана и след това изхвърлена в пропастта от Мълхоланд Драйв. Сега най-накрая бе изправен пред правосъдието.
Той седеше на подсъдимата скамейка, облечен в костюм, който не му бе по мярка, най-вероятно осигурен от адвоката му. Пред него имаше бележник с жълти листи, в случай че му хрумнеше гениален въпрос, който да предаде на защитника до себе си. Но Хамънд виждаше, че листите са празни. Никой въпрос, зададен от него или адвоката му, нямаше да може да предотврати щетите, които Хамънд щеше да му нанесе. Той беше Чукът, който всеки момент щеше да се стовари.
— Това ли е ножът, който изследвахте за кръв и ДНК? — попита Уолш.
Вдигна прозрачен найлонов плик, в който имаше отворен сгъваем нож.
— Да, това е — каза Хамънд.
— Може ли да ни кажете как той стигна до вас?
— Да, той е бил иззет като доказателство по време на първоначалното разследване през 1990 година. Детектив Клебър го поднови и ми предаде ножа.
— Защо на вас?
— Всъщност той го предаде на екипа, изследващ ДНК, и аз получих задачата на ротационен принцип.
— Какво направихте с него?
— Отворих плика и изследвах ножа визуално за кръв, след това го поставих под увеличителна техника. Ножът изглеждаше чист, но виждах, че в дръжката има механизъм с пружина, затова поисках експерт по ножовете от инженерния отдел да дойде в лабораторията и да разглоби оръжието.
— Кой беше той?
— Джералд Латис.
— И той отвори ножа?
— Разглоби го и тогава изследвах пружинния механизъм под увеличителна лабораторна техника. Видях нещо, което ми приличаше на миниатюрно количество изсъхнала кръв на пружината. След това стартирах протокол за екстракция на ДНК.
Уолш попита Хамънд за научната страна на това действие. Това бе скучната техническа част, в която имаше опасност мислите на съдебните заседатели да се зареят нанякъде. Уолш искаше да поддържа жив интереса им към ДНК откритията и задаваше бързи и кратки въпроси, които изискваха бързи и кратки отговори.
За произхода на ножа Клебър вече бе свидетелствал. Той бе иззет от Дайкс при първия му разпит в разследването. Тогава детективите бяха поискали да бъде проверен за кръв, но бяха използвани архаични методи и консумативи и им бе казано, че е чист. Когато бе решил да възобнови разследването по настояване на сестрата на жертвата, Клебър бе донесъл ножа в лабораторията за ДНК анализ.