— Признавам си, че ревнувам от едно нещо — каза Рейчъл.
— Че живея в Долината? — попитах.
Все още не можех да спра да остроумнича. Мили боже.
— Не, че работиш по разследване — отвърна тя. — Истинско разследване.
— За какво говориш? — възразих. — Ти си имаш свой собствен бизнес.
— Който в деветдесет процента от случаите е седене пред компютъра и ровене. Не съм работила по истински… Не използвам способностите си, Джак. А ако не ги използвам, ще ги загубя. Твоето идване вчера само ми напомни какво вече не правя.
— Съжалявам. Знам, че аз съм виновен. За значката ти, за всичко. Аз прецаках всичко заради една статия. Бях толкова заслепен и сега съжалявам.
— Джак, не съм дошла, защото имам нужда от извинението ти.
Миналото си е минало.
— Тогава за какво, Рейчъл?
— Не знам. Просто…
Не довърши. Но знаех, че това няма да е бързо питие и след това чао.
Вдигнах два пръста към Ел в другия край на бара. Още две.
— Направи ли нещо с това, за което говорихме вчера? — попита Рейчъл.
— Да — казах. — Намерих доста добра информация и щях да продължа днес, но през нощта се озовах в ареста.
— Какво? Защо?
— Защото полицаят, който работи по същия случай, е изплашен.
Изплашен е, че съм по-напред от него, затова ме закопча по измислено обвинение за възпрепятстване на разследването и прекарах нощта в ареста, а след това половината ден в съда и по затворническите камионетки.
Допих мартинито си, когато Ел ми поднесе новото.
— Je vous enprie [Моля] — каза тя..
— Мерси — отвърнах.
— Грасиас — каза Рейчъл.
Ел се отдалечи.
— Хей, забравих — казах.
Вдигнах новата си напитка и попитах:
— За теорията за единствения куршум?
Може би бях прекалил, но Рейчъл не трепна. Вдигна чашата си и кимна. Това бе препратка към нещо, която тя ми бе казала преди години: че вярвала, че за всеки човек има някой, който може да му прониже сърцето като куршум. Не всеки имал късмета да срещне този някой и не всеки можел да го задържи, ако все пак го срещне.
За мен никога не бе имало никакво съмнение, че Рейчъл е този човек за мен. Името ѝ беше куршумът, който ме бе пронизал.
Чукнахме си чашите. Но Рейчъл заговори преди да кажем нещо повече по тази тема:
— Повдигнаха ли ти обвинения?
— Заместник градският прокурор спря производството в мига, в който го видя — казах. — Това е някакъв нов вид тормоз във време, когато за някои хора репортерите са най-големите боклуци. Ченгетата си мислят, че всичко може да им се размине.
— Наистина ли мислиш, че си по-напред в разследването от тях?
— Да. Да не би да си размислила…
— Какво имаш?
През следващите двайсет минути ѝ разказах за Джейсън Хуанг, Уилям Ортън и как моята партньорка в разследването, Емили Атуотър, е постигнала напредък с източник от Университета в Ървайн. Рейчъл зададе няколко въпроса и ми даде съвети. Беше ясно, че според нея съм надушил следа, която смяташе, че е в десетката. Някога във ФБР бе преследвала серийни убийци; сега правеше проверки на кандидати за работа. Изпихме по още едно мартини и когато млъкнахме, трябваше да вземем решение.
— Просто си оставяш колата тук, така ли? — попита Рейчъл.
— Да, те ме познават — казах. — Давам им ключовете и сутринта идвам да си взема колата.
— Е, аз също не бива да шофирам.
— Можеш да дойдеш пеша с мен до вкъщи. Можеш да се върнеш за колата си, когато си готова да шофираш.
Ето това беше. Покана с половин уста. Тя ми отговори с полуусмивка.
— И ако това е чак сутринта? — попита.
— Три мартинита… Мисля, че ще ти трябва поне толкова време — отвърнах.
Платих сметката с платинена карта "Американ Експрес". Рейчъл я видя.
— Все още ли получаваш отчисления от авторски права, Джак?
— Понякога. Все по-малко всяка година, но книгите още се печатат.
— Чух, че всеки път, когато заловят сериен убиец, откриват екземпляр на "Поета" сред вещите му. Освен това книгата е популярна и във всички затвори, в които съм била.
— Добре е да го знам. Може би трябваше да организирам раздаване на автографи в ареста снощи.
Тя се разсмя високо и си дадох сметка, че е прекалила с мартинито.
Обикновено се владееше доста по-добре и не се смееше така.
— Да тръгваме, преди и двамата да сме заспали — казах.
Слязохме от бар-столовете и поехме към вратата.
Алкохолът продължаваше да ѝ развързва езика, докато вървяхме по краткия път до дома ми.
— Искам само да знаеш, че чистачката е в отпуск от около година — казах.