— Говорихте ли с него? Имам предвид — разпитахте ли го? Може би когато сте му взимали пробата?
— Не. Той се бе обградил с адвокати още от първия ден. Знаете ли, прав сте. За онова, което казахте.
— Какво съм казал?
— Че е онзи, който се е измъкнал. Това копеле е изнасилвач. Сигурен съм. И резултатите от ДНК не променят това. Това също е неофициално.
Руис стана.
— Трябва да се връщам.
— Още два бързи въпроса — спрях го аз.
Той ми даде знак да ги задам. Аз също станах.
— Кой бе адвокат на Джейн Доу?
— Ерве Гаспар, аз ѝ го препоръчах.
— Как е истинското име на Джейн Доу?
— Би трябвало да можете да научите това от вашия източник в университета.
— Добре, а докладът на лабораторията за ДНК анализа? Къде мога да го намеря?
— Не можете. Всичко се унищожава, когато случаят приключи.
Докладът от лабораторията, записите. Арестът му е заличен, след като адвокатът му се сдоби със съдебна заповед.
— Мамка му.
— На мен ли го казвате.
Руис се обърна към вратата на съдебната зала и направи няколко крачки, но след това се спря и се върна при мен.
— Имате ли визитка? За всеки случай.
— Разбира се.
Отворих ципа на раницата си, изрових визитка и му я подадох.
— Обаждайте се по всяко време — казах. — И късмет с този случай.
— Благодаря — отвърна той. — Но в този случай не се нуждаем от късмет. Той заминава зад решетките.
Наблюдавах го как се връща в съдебната зала, за да си свърши работата.
20
Когато на излизане от съда си включих телефона, видях съобщение от Рандъл Закс, началник на отдела за връзки с обществеността на "Рексфорд Корпорейшън". Двата часа разлика с Индианаполис работеха в моя полза, бях му се обадил, докато идвах насам. При мен бе по-рано, а той бе вече навлязъл в работния си ден. Казах му, че трябва да вляза в "Ориндж Нано" и да интервюирам Уилям Ортън. Дадох да се разбере, че ако откаже, ще се запитам какво крият в "Рексфорд", компания, която се търгуваше публично на борсата, след като не мога да говоря с член на борда и водещ изследовател. Казах му, че ще съм близо до "Ориндж Нано" по-късно през деня и че с удоволствие бих ги посетил.
В съобщението пишеше, че аз и фотографът ми имаме насрочено интервю с Ортън в 2 часа, което трябваше да приключи най-късно до три.
Незабавно се обадих на Закс, за да потвърдя, и той ми каза кого да търся при пристигането си и ми напомни, че интервюто не може да продължи повече от час. Даде ми да разбера, че Ортън е бил против, но Закс е успял да го накара да види нещата от добрата им страна.
— Ние сме прозрачна компания — увери ме Закс.
Благодарих му, прекъснах връзката и веднага се обадих на Емили Атуотър.
— Колко бързо можеш да дойдеш тук? — попитах. — Имаме интервю с Ортън в два часа.
— Тръгвам веднага и трябва да успея да дойда навреме, за да можем да измислим сценарий — каза тя.
— Добре. Не забравяй фотоапарата. Ти си фотографът, а аз ще го интервюирам.
— Не се дръж като задник. Знам за каква трябва да се представя.
— Извинявай. Научи ли нещо от федералните?
— Имах успех с Федералната комисия по търговия. Ще ти кажа, когато стигна при теб.
— А сега кой се държи като задник?
— Туше. Тръгвам.
И затвори.
Имах време за убиване, затова отидох на ранен обяд в "Тако Мария" в Коста Меса. Докато ядях такоси с телешко, си мислех какъв би бил най-добрият подход към Ортън. Знаех, че това може да се окаже единственият случай, в който да получим аудиенция при него. Дали с Емили трябваше да запазим прикритието, което бяхме измислили за пред пиара на "Рексфорд", или да тръгнем на директен сблъсък?
На базата на това, което бях чул от детектив Руис, бях сигурен, че Ортън няма да се огъне при директен сблъсък. Най-вероятно при откровен подход щеше да ни посочи вратата. Въпреки това можеше да е полезно да видим как би реагирал и как би се защитил от обвиненията срещу него, повдигнати докато е преподавал в Университета в Ървайн. И какво щеше да каже, ако го попитахме дали ДНК пробите на четирите жени, които бяха в центъра на разследването ни, са се озовали в лабораторията "Ориндж Нано".
Такосите бяха отлични, но след като ги изядох, ми оставаха още деветдесет минути до срещата с Ортън.
Докато вървях през паркинга, телефонът ми звънна. Беше Рейчъл.
— Сега ли ставаш? — попитах я.
— Не, на работа съм, благодаря — отвърна тя.
— Е, мислех, че ще ми се обадиш по-рано. Видя ли бележката ми?