— Джейн Доу.
— Всъщност се казва Джесика Кели.
— Кой ти каза?
— Мисля, че Гаспар, адвокатът.
Обясних ѝ за съобщението, което бях получил.
— Много добре — каза Емили. — Ако все още живее наоколо, ще я намерим.
— Подписала е клауза за мълчание, така че може да е задънена улица.
Но това, че имаме името ѝ, ще ни помогне с Ортън, ако стане въпрос за този случай.
— О, мисля, че ще стане въпрос. Готови ли сме?
— Да.
21
"Ориндж Нано" се намираше в чист индустриален парк край "Макартър", недалече от Университета в Ървайн. Беше едноетажна панелна конструкция без прозорци и без обозначителни знаци. Предната врата водеше към малка приемна, където открихме Една Фортуната, жената, която пиарът на "Рексфорд" ми бе казал, че ще ни заведе при Уилям Ортън.
Тя ни придружи до кабинет, в който седяха и чакаха двама мъже, единият зад голямо бюро, а другият — от лявата му страна. Кабинетът беше минималистично обзаведен: бюро, затрупано с папки и листове, дипломи в рамка на едната стена, полици с медицински изследователски книги на другата и почти двуметрова статуя в ъгъла, абстрактно изображение на двойна спирала от излъскан месинг.
Мъжът зад бюрото очевидно беше Ортън. Изглеждаше на около петдесет, висок и слаб. Стана и с лекота се протегна през широкото бюро, за да ни стисне ръцете. Търсеше лекарство против оплешивяване, но самият той имаше гъста кестенява коса, пригладена назад с много гел.
Рунтавите му вежди му придаваха любопитно изражение на изследовател.
Носеше задължителната бяла престилка — името му бе избродирано на джоба на гърдите — и бледозелени хирургически дрехи.
Другият мъж беше загадка. Бе облечен в безупречен костюм и не стана от мястото си. Ортън бързо разкри мистерията.
— Аз съм доктор Ортън — каза той. — А това е моят адвокат Джайлс Барнет.
— Да не прекъсваме нещо, което вие двамата трябва да довършите? — попитах.
— Не, помолих Джайлс да се присъедини към нас — отвърна Ортън.
— Защо? — поинтересувах се аз. — Това е съвсем обикновено интервю.
Ортън беше нервен като човек, който не е свикнал да общува пряко с медиите. А и на плещите му тегнеше и бремето на тайната за освобождаването му от Университета в Ървайн. По всичко личеше, че е довел адвоката си, за да се погрижи интервюто да не се отклони в посока, в която с Емили със сигурност възнамерявахме да го поведем.
— Трябва да ви кажа от самото начало, че не бях съгласен с това влизане в личното ми пространство — каза Ортън. — Разчитам на "Рексфорд Корпорейшън" за финансиране на работата ми и затова откликвам на молбите им. Това е една от тях. Но както казах, не ми харесва и ще ми е по-спокойно, ако присъства и адвокат.
Погледнах Емили. Беше ясно, че предварителните ни планове за интервюто няма да са ни от полза. Замисълът бавно да поведем Ортън към обсъждане на неприятностите му в миналото щеше да бъде осуетен от Джайлс Барнет. Яката на адвоката беше стегната, той имаше тежкото тяло на център-нападател. Погледнах Емили и се опитах да преценя дали тя смята, че трябва да се откажем или въпреки всичко да бъдем настъпателни.
Тя заговори, преди да реша със сигурност.
— Може ли да започнем в лабораторията? — попита тя Ортън. — Искаме да ви снимаме във вашата стихия. Да приключим с това и след това ще направим интервюто.
Тя следваше плана. Първо да направи снимките, защото по време на интервюто можеше да се стигне до сблъсък. Трудно се снима, след като ти е наредено да напуснеш сградата.
— Не може да влезете в лабораторията — каза Ортън. — От съображения за стерилност, а и има строг протокол. Но в коридора има прозорци, през които можете да я видите. Можете да снимате оттам.
— Става и така — каза Емили.
— Коя лаборатория? — попита Ортън.
— Ъ, вие ни кажете — отвърнах. — Какви лаборатории има?
— Имаме лаборатория за извличане — каза той. — Имаме ПВР лаборатория, имаме и лаборатория за анализ.
— ПВР?
— Полимеразна верижна реакция — каза Ортън. — Там пробите се умножават. Можем да направим милиони копия от една ДНК молекула само в рамките на часове.
— Това ми харесва — каза Емили. — Може би няколко кадъра как участвате в този процес?
— Разбира се — отвърна Ортън.
Стана и ни даде знак да излезем в коридор, който водеше към дъното на сградата. Емили изостана, така че Ортън беше няколко крачки по-напред, а престилката се вееше след него като наметало. Тя го снима как върви.
Аз вървях до Барнет и го помолих за визитка. Той бръкна в квадратния преден джоб на сакото си и ми подаде релефна картичка. Погледнах я и я прибрах в джоба си.