— Ние сме длъжни пред нашите читатели и нашата мисия — да защитаваме потребителите — каза Майрън. — Винаги можете да отнесете подозренията си и събраното дотук на полицията и така ще се погрижите за всички други задължения, които смятате, че имате.
— Те няма да ни повярват — казах. — Те мислят, че аз съм го направил.
— Не и след като излязат резултатите за твоята ДНК — отвърна Майрън.
— Говори с тях тогава. Междувременно се върнете на работните си места, прегледайте си списъка с идеите и ще се срещна с вас поотделно утре сутринта.
— По дяволите — казах. — Ами ако Емили се върне в ресора си, а аз продължа да се занимавам с Ортън? Тогава няма половината ти екип да работи по това разследване.
— Браво, че ме хвърли под влака, задник — каза Емили.
Разперих ръце.
— Разследването е мое — отвърнах. — Каква е алтернативата? Ти продължаваш да работиш по него, а аз се връщам в ресора си? Това няма как да се случи.
— Нито пък твоят сценарий — каза Майрън. — И двамата се връщате да репортерствате. Списък с идеи утре сутринта. Трябва да отида да проведа няколко разговора.
Майрън стана и излезе от заседателната зала, като остави мен и Емили да се взираме един в друг през масата.
— Това никак не беше хубаво — каза тя.
— Знам — отвърнах. — Мисля, че бяхме близо.
— Не, говоря за това, че ме хвърли под влака. Аз бях тази, която движеше разследването, а ти беше този, който се издъни пред адвоката.
— Виж, признавам, че прецаках нещата с адвоката и Ортън, но и ти сама каза, че нямаше да стигнем до нищо. И вероятно твоят човек във ФКТ ги е предупредил. Но това, че ти си движела разследването, е пълна глупост. И двамата работихме и бутахме напред.
— Както и да е. Предполагам, че вече няма значение. Тя стана и излезе от стаята.
— Мамка му — казах.
Обмислях нещата известно време, след това извадих телефона си и написах съобщение на този, когото бях кръстил Дълбокото гърло:
Не съм сигурен кой си, но ако имаш още информация, която може да ми помогне, сега е времето. Току-що ме изтеглиха от разследването поради липса на напредък. С Ортън не постигнах нищо. Той ме чакаше и беше подготвен. Всъщност нямаме история. Имам нужда от твоята помощ. Знам, че се случва нещо лошо и Ортън е ключът. Моля, отговори.
Прочетох го два пъти и се зачудих дали не звучи като мрънкане.
Накрая махнах последните две думи и го пратих. След това станах и се върнах на работното си място, като по пътя минах покрай Емили.
Почувствах се зле за това, което бях казал, и за начина, по който всичко бе свършило между нас в заседателната зала.
На бюрото си извадих лаптопа и отворих няколко файла с истории, по които бях работил, преди Матсън и Сакаи да се появят за първи път в апартамента ми. Начело в списъка беше статията "Кралят на измамниците", която вече бе написана и изпратена, но все още не бе публикувана, защото не бях имал време да седна с Майрън и да прегледам редакциите му. Това щеше да е първият ми приоритет. След това погледнах списъка с проектите, но нищо не ме развълнува след последното изпълнено с адреналин преследване.
Прегледах и файла с продълженията. Това бе списък със статии, които вече бях написал и публикувал и на които знаех, че трябва да се върна, за да видя дали нещо се е променило — дали компаниите или държавните агенции са оправили проблемите, изобличени от мен. Макар всеки репортер от "Навременно предупреждение" да можеше да пише за каквото си поиска, неофициално бях получил ресора на автомобилната индустрия.
Бях публикувал няколко текста за внезапно появили се проблеми при ускорение, дефектни контролни електронни чипове, опасни резервоари и нестандартни резервни части от аутсорснати сглобявания и нелицензирани чужди производители. Съединените щати са общество на колела и тези истории правеха впечатление. Появиха се в няколко вестника и се бе наложило да сложа сако и вратовръзка и да се появя в сутрешния блок на Ен Би Си, както и по Си Ен Ен, Фокс и няколко местни новинарски канала в Лос Анджелис, Детройт и Бостън, като така бях популяризирал "Навременно предупреждение". Правилото беше, че ако напишеш негативна статия за японски автомобилен производител, трябва да се появиш по телевизията в Детройт.
Знаех, че сега мога да капитализирам тези истории и вероятно да напиша солидна статия на тема "нищо не се е променило". Това можеше да се хареса на Майрън и да ме откъсне от ДНК историята.
В чекмеджето на бюрото си имах хартиена папка с всички документи и контакти, които бях натрупал покрай автомобилните статии. Извадих я и я пъхнах в раницата си, за да си освежа паметта, докато си пия сутрешното кафе.