Сврачката кимна, като че ли прие обяснението. Беше забелязал, че Хамънд става все по-оживен с нарастването на страха му, и това беше проблем, защото китките му щяха да се протрият и да останат следи.
— Любопитен съм за него — каза той небрежно.
— Какво? — попита Хамънд.
— Операцията ви е великолепна. Как успявате да вземете ДРД4 пробите и да ги свържете със самоличността на жените? Разбирам почти всичко друго и в това се състои красотата на цялата работа.
Хамънд кимна в знак на съгласие.
— Ами това е търговска тайна, но ще ти кажа. Напълно сме овладели базата данни на ГТ23, само че те не знаят. Влязохме вътре. Пълен достъп.
— Как?
— Криптирахме една ДНК проба с троянски кон и я пратихме като всички останали. Когато тя бе въведена, се превърна в код и се активира и така влязохме вътре. Пълен достъп до техните данни през задна вратичка.
Аз купувам от партньорите им тяхната ДНК, изолирам носителите на ДРД4, които ни трябват, и свързвам серийния номер, който има всяка проба, с кучката от плът и кръв, която после качваме на сайта.
— Това е гениално.
— И ние така смятаме.
— Кое сте "вие", между другото?
Хамънд се поколеба, но само за секунда.
— Ъ, имам партньор. Аз разбирам от ДНК, той от компютри. Той движи сайта. Аз му давам необходимото. Делим си парите.
— Звучи като идеалното партньорство. Как се казва той?
— Ами той не иска да…
— Роджър Вогъл, нали?
— Откъде знаеш това име?
— Знам много, защото съм тук цяла нощ. Файловете ти не са криптирани. Компютърът ти е пълна смешка по отношение на сигурността.
Хамънд не отговори.
— Та къде мога да намеря Роджър Вогъл, за да го питам за повече подробности около вашето начинание?
— Не знам. Идва и си заминава. Затворен човек е и си имаме отделни животи. Някога бяхме съквартиранти. В колежа. Но оттогава не се виждаме лице в лице често. Всъщност дори не знам къде живее.
Сврачката кимна. Отказът на Хамънд да предаде партньора си беше достоен за възхищение, но едва ли щеше да представлява проблем. През нощта бе прочел безброй изтрити имейли, които все още бяха в паметта на настолния компютър. Беше се престорил на Хамънд и бе изпратил на Вогъл съобщение да се срещнат по-късно през деня. Вогъл бе отговорил и се бе съгласил.
Вече беше време да приключва с това. Стана и тръгна към Хамънд.
Видя, че ръцете на пленника му се стягат и се притискат в свинските опашки на китките.
Сврачката вдигна ръка, за да го успокои, докато се приближаваше.
— Просто се отпусни — каза той. — Няма за какво да се тревожиш. Вече не.
Застана зад Хамънд и се зачуди колко по-различно би било това.
Никога не го бе правил с мъж. Наведе се бързо и уви силните си ръце около главата и шията му, лявата му длан беше върху устата му, за да няма шум.
Приглушените викове заглъхнаха съвсем и скоро се чу задоволително пукане на кости, хрущяли и мускули, усукани до краен предел. Последният дъх на Хамънд опари пръстите му.
Джак
25
Отворих очи рано, но останах в леглото и гледах Рейчъл как спи, не исках да я будя. Взех лаптопа от нощното шкафче и прегледах имейлите си, намерих съобщение от Емили Атуотър. Беше пратено късно предната вечер и в него ме питаше къде са документите от Дълбокото гърло, които бях обещал да ѝ пратя. След това се усъмняваше, че нарочно съм ги задържал.
Бързо ѝ написах отговор, в който ѝ се извиних за забавянето и маркирах документите, за да ги прикача. Прегледах ги набързо още веднъж, за да може съдържанието им да е свежо в паметта ми, когато Емили се обади да ги обсъдим. Плъзнах поглед по доклада за ДНК анализа от лабораторията на шерифа на Ориндж Каунти и видях име, което разпознах.
— Мамка му!
Рейчъл се размърда и отвори очи. Бях скочил от леглото и отивах към раницата си, за да си взема бележника, в който бях си бях водил записки по време на разговора с Емили. Върнах се в леглото с него и бързо го отворих на страницата, на която бях записал едно име. Съвпадаше.
Маршал Хамънд.
— Какво има, Джак? — попита Рейчъл.
— Това е Елвис в кутия — казах.
— Какво?
— Стара вестникарска фраза. Означава новината, снимката, която всички искат. Само че не е снимка. Име е.
— Не те разбирам.
— Погледни.
Обърнах екрана на лаптопа към нея, за да види и тя.
— Това е докладът за ДНК анализа на шерифската администрация на Ориндж Каунти, който оневинява Ортън след обвиненията в изнасилване.
Нали се сещаш, онзи, който ми изпрати Дълбокото гърло. А сега виж тук името на лаборанта, който е сравнил ДНК от Ортън с пробата, взета от жертвата.
— Добре. М. Хамънд. Какво означава това?
— Маршал Хамънд сега работи в криминологичната лаборатория на лосанджелиската полиция в Глендейл. Партньорката ми в разследването прегледа лабораториите, които купуват ДНК от Ортън. И този човек, Хамънд, е един от тях. И слушай сега, купува само женска ДНК.
— Не съм сигурна, че те разбирам. Направи кафе.
— Не, слушай, това е важно. Този тип Хамънд оневинява Ортън, казва, че няма съвпадение на ДНК. И четири години по-късно прави бизнес с него. В регистрацията си във ФКТ казва, че изследва криминологични приложения на ДНК, но купува само женска ДНК от Ортън. Защо само женска, след като работи по криминологични приложения? Виждаш ли? С Емили вече се бяхме прицелили в него и сега разбирам, че той е бил билетът на Ортън към свободата. Това не е съвпадение.
Станах и започнах да се обличам.
— Какво смяташ да правиш? — попита Рейчъл.
— Ще отида до дома му и така наречената лаборатория и ще проверя какво става — отвърнах.
— Не бива да го правиш сам, Джак.
— Няма. Ще се обадя на Емили.
— Не, вземи мен. Искам да дойда.
Погледнах я.
— Ъ…
— Мога да ти помогна да разгадаеш този човек, ако е там.
Знаех, че можеше. Но Емили Атуотър нямаше да погледне с добро око на директното ѝ включване в разследването. Нито пък Майрън Левин.
— Стига, Джак — каза Рейчъл. — Правили сме го и преди.
Кимнах и казах:
— Тогава се обличай. Да хванем този тип, преди да е тръгнал на работа.
Може да пием кафе след това.