Това добави ново ниво на ужас към момента. Сведох очи и видях, че Рейчъл е сложила разпечатките в скута си. Спомних си, че бях хвърлил поглед към нея в джипа, докато ме разпитваха, и я бях видял, че гледа надолу. Беше чела разпечатките.
— Нещо интересно? — попитах.
— Мисля, че да — каза Рейчъл. — Мисля, че картинката се избистря. Но трябва да продължа да чета. Да отидем да вземем онова кафе, което ми обеща.
28
Седях в заседателната зала с Майрън Левин и Емили Атуотър. През прозореца към нюзрума виждах Рейчъл, която бе на бюрото ми и очакваше да бъде повикана. Бе помолила да ползва компютъра ми, затова знаех, че още рови, докато аз се опитвах да я включа в разследването.
Реших, че ще е най-добре да обясня всичко на Майрън и Емили, преди Рейчъл да дойде на срещата.
— Ако сте чели книгите ми или знаете нещо за мен, значи сте наясно и коя е Рейчъл — казах. — Помагала ми е в най-големите разследвания в кариерата ми. Тя постави себе си в риск, за да ме защити, докато работех за "Кадифен ковчег", и това ѝ костваше работата като агент на ФБР.
— Мисля, че заради това затвориха и "Ковчега" — каза Майрън.
— Това е малко опростенческо, но да, и това се случи — отвърнах. — Тя нямаше нищо общо с това.
— И искаш да я включим в разследването — каза Емили. — Нашето разследване.
— Когато чуете каква информация има, ще видите, че нямаме избор — отвърнах. — И не забравяй, че това беше моето разследване, преди да стане нашето разследване.
— Еха! Не минава и ден, без да ми го натриеш в носа, нали? — каза Емили.
— Емили — обади се Майрън, който се опитваше да запази мира.
— Не, вярно е — каза тя. — Аз имам сериозен принос към това разследване, но той иска да вземе всичко, което нося, и да продължи сам напред.
— Не, не искам — противопоставих се. — Все още е нашето разследване.
Както вече казах, Рейчъл няма да пише с нас. Няма да е сред авторите. Тя е източник, Емили. Има информация за Маршал Хамънд, която трябва да получим.
— Защо да не я получим сами директно от Маршал Хамънд? — попита Емили. — Искам да кажа, че бях останала с впечатлението, че сме репортери.
— Не можем, защото той е мъртъв — казах. — Убит е тази сутрин… и с Рейчъл открихме трупа.
— Ти шегуваш ли се? — попита Емили.
— Какво? — възкликна Майрън.
— Ако бяхме стигнали до дома по-рано, вероятно щяхме да се натъкнем на убиеца — казах.
— Как закопа най-важното — обади се Майрън. — Защо не започна с това?
— Защото ти го казвам сега, за да разбереш защо Рейчъл е толкова важна. Нека ти разкажем какво се случи и после тя ще обясни какво е намерила и докъде сме стигнали.
— Иди я доведи — каза Майрън. — Доведи я тук.
Станах, излязох от стаята и отидох до бюрото си.
— Добре. Рейчъл, те са готови — казах. — Да влезем и да им кажем какво имаме.
— Такъв е планът.
Тя стана и започна да събира листовете, които бе пръснала по бюрото.
Понесе разпечатките под отворения ми лаптоп, знак, че на екрана има нещо, което възнамерява да ни покаже.
— Намери ли нещо?
— Намерих много неща — отвърна тя. — Просто ми се струва, че би трябвало да кажа това на полицията, а не на редактор на уебсайт.
— Казах ти, не още — отвърнах. — След като публикуваме историята, можем да я дадем на когото поискаш.
Обърнах се и я погледнах, докато отварях вратата на заседателната зала.
— Време е за шоу — прошепнах.
Майрън се бе преместил на стола до Емили от едната страна на масата.
Рейчъл и аз седнахме срещу тях.
— Това е Рейчъл Уолинг — представих я аз. — Рейчъл, това са Майрън Левин и Емили Атуотър. Да започнем с това, което се случи сутринта.
Разказах им как се бях натъкнал на връзка между Уилям Ортън и Маршал Хамънд, как бяхме отишли в дома на Хамънд и го бяхме намерили обесен на гредата в гаражната му лаборатория.
— Самоубийство ли е? — попита Майрън.
— Стана ясно, че полицията така смята — отвърнах. — Но Рейчъл не мисли така.
— Вратът му беше счупен — каза Рейчъл. — Но прецених, че е падал не повече от една педя височина. Той не е бил едър и тежък. Не мисля, че такова падане може да му счупи врата, и тъй като това е повтарящо се обстоятелство в случаите, които разглеждате, бих казала, че смъртта е меко казано подозрителна.
— Казахте ли това на полицията, когато те ви съобщиха, че е самоубийство? — попита Майрън.
— Не — отвърнах аз. — Те не се интересуваха какво мислим.