Осъзнах, че и тримата са прави и че аз току-що се бях представил в лоша светлина, като бях поставил историята над безопасността на десетки жени. Видях разочарованието в очите както на Рейчъл, така и на Емили.
— Добре — казах. — Но първо две неща. Поясняваме на ФБР, ченгетата и всички замесени институции, че могат да правят каквото сметнат за необходимо, но никакви пресконференции и съобщения преди да публикуваме.
— И колко дълго ще трае това? — попита Рейчъл.
Погледнах към Майрън и казах първото число, което изникна в главата ми.
— Четиридесет и осем часа.
Рейчъл се замисли и кимна.
— Мога да се опитам да уговоря това — заяви тя. — Реалистично е да смятаме, че ще им трябва толкова време, за да потвърдят това, което им даваме.
— Майрън, съгласен ли си? — попитах. — Емили?
И двамата кимнаха одобрително и аз погледнах Рейчъл и казах:
— Добре.
Сврачката
29
Той чакаше на етажа със заведенията за хранене на маса до парапета.
Това му позволяваше да вижда какво става в магазините на втория етаж от северната страна на мола. Имаше кръгла пейка, предназначена за съпрузите, които чакаха жените си да пазаруват. Не знаеше как изглежда Вогъл. Партньорът на Хамънд бе успял да скрие всичките си изображения и местонахождения от мрежата. Браво за това. Но хакерите бяха определен тип хора. Мъжът, който се наричаше Сврачката, се надяваше да успее да го идентифицира сред пазаруващите в делничен ден в мола.
Сврачката бе избрал мястото, той бе предложил мола — представяйки се за Хамънд — с извинението, че вече е планирал да ходи там. Не беше най-добрата локация за това, което възнамеряваше да направи, но не искаше да предизвиква подозрения у Вогъл. Най-важното бе да го накара да дойде.
Пред него за камуфлаж имаше табла, пълна с храна за вкъщи. На стола от другата страна на масата бе оставена пазарска чанта с две опаковани като подаръци кутии, които бяха празни. Предприемаше високорисков ход и сливането с обстановката бе ключово.
Не докосна храната, защото след като я поръча, реши, че всичко мирише отвратително. Освен това си помисли, че може да привлече внимание, ако някой забележи, че носи ръкавици. Затова държеше ръцете си в скута.
Погледна надолу и видя, че една жена е седнала на пейката. Тя гледаше едно от децата в близкия детски кът. Никаква следа от човек, който би могъл да бъде Вогъл.
— Да почистя ли?
Обърна се и видя, че чистачът на масите стои до него.
— Не, благодаря — каза той. — Не съм приключил.
Изчака чистачът да се отдалечи и пак погледна надолу. Жената бе изчезнала и на нейно място седеше мъж. Изглеждаше малко над трийсет.
Носеше джинси и тънък пуловер. Оглеждаше се небрежно, но определено с цел. Носеше слънчеви очила в закрито пространство и това го издаде. Беше Вогъл. Малко бе подранил, но това беше добре. Означаваше, че може по-бързо да му писне да чака и да си тръгне, когато реши, че срещата няма да се състои.
Точно тогава Сврачката щеше да го последва.
Джак
30
При всяка статия, създадена в екип, винаги се стига до неловкото решение кой да пише и кой да подава фактите на пишещия. Съвместното писане никога не дава добри резултати. Не можете да седите един до друг на компютъра. Пишещият до голяма степен контролира тона на текста и начина, по който се предава информацията, и обикновено е първото изписано под заглавието име. Това беше мое разследване и решението бе мое, но бях достатъчно умен, за да знам, че Емили Атуотър пише по-добре от мен, а аз съм по-добър в изравянето на информация. Тя владееше думите така, както аз не можех. Признавах си, че двете книги, които бях написал, бяха толкова силно редактирани, че направо бяха пренаредени и пренаписани. Всички заслуги бяха на редакторите ми, но чековете от авторските права идваха при мен.
Емили беше елегантен писател, последователка на школата "колкото по-малко, толкова по-добре". Кратките изречения придаваха на статиите ѝ ритъм и аз не бях сляп за това. Освен това знаех, че ако името ѝ бъде изписано първо под заглавието, това няма да ми се отрази зле. Щеше да изглежда все едно сме равнопоставени, защото щяхме да сме в азбучен ред: Атуотър и Макавой. Казах ѝ, че може да напише статията. Отначало беше озадачена, а после — благодарна. Виждах, че и тя смята това решение за правилно. Беше изненада, че го бях взел. Помислих си, че така се бях реванширал за прегрешенията си към нея напоследък.