Тя посочи екрана, с което искаше да каже — останалите от разследването. Кимнах.
— Мисля, че един от детективите на съдебните медици е събрал две и две. Пратил ми е съобщение в един форум преди по-малко от час. Искам да видя дали ще проговори. От полицията не ми казаха нищо.
— Той не си ли мисли, че си съдебен лекар, щом пишеш в този форум?
— Не знам. Главната съдебна лекарка почти ме издаде, но той въпреки това ми е писал.
— Е, не се размотавай. Имаш много за вършене.
— Да се размотавам? Не е в стила ми. Ще ти се обадя, когато стигна там.
31
Влизах в отделението по съдебна медицина за първи път от четири години. Когато пишех за престъпност за "Таймс" и по-късно за "Ковчег", то бе редовна моя спирка. Но в "Навременно предупреждение" досега смъртта не бе влизала в ресора ми. Комплексът на смъртта, както го наричах, се намираше на Мишън Роуд близо до медицинския център на Университета на Южна Калифорния в Бойл Хайтс. Двата медицински центъра — един за мъртвите и един за живите — бяха свързани с дълъг тунел, който улесняваше движението на труповете от единия в другия. Първоначално отделението е било близо до улицата, в отблъскваща тухлена сграда на почти сто години, която сега се използваше най-вече като магазин за сувенири и място за срещи. Въртяха солиден бизнес с продажбата на етикети за палците на краката, патоанатомични одеяла и други зловещи предмети, интересни за туристите.
Зад старата сграда имаше модерна постройка с изчистени линии и успокояващи тонове в бежовата гама. През стъклената врата се влизаше в приемна. Помолих да се видя с детектив Гонзало Ортис. Рецепционистката попита за целта на посещението ми.
— Ъ, от полицията ми казаха да говоря със съдебна медицина, за да получа информация за един смъртен случай — казах. — Станал е днес в Долината.
Отговорът ми бе внимателно обмислен, така че да не съдържа лъжа, но и да не казва цялата истина. Надявах се, че той заедно със сериозното ми поведение ще я накара да повярва, че съм роднина на някой, очакващ аутопсия. Не исках да се обажда на детективите и да им казва, че във фоайето ги чака репортер. Ако ГТО не искаше да говори с мен, исках да ми го каже в лицето.
Рецепционистката попита за името ми и след това се обади. Говори кратко с някого и след това вдигна поглед към мен.
— Как е името на починалия? — попита тя.
Сега бях притиснат в ъгъла. Но имах начин да изляза оттам. Бърбанк се смяташе за част от Долината, затова все още можех да отговоря, без да излъжа.
— Маршал Хамънд.
Рецепционистката повтори името и се заслуша. Затвори, без да каже нито дума повече.
— Той е в среща и ще дойде веднага щом тя свърши — каза тя. — Има семейна стая надолу по коридора вдясно.
Посочи зад мен.
— Добре, благодаря.
Тръгнах по коридора, като се надявах в "семейната" стая да няма никого, но нямах този късмет. Това беше Лос Анджелис, където повече от десет милиона души живееха. И умираха. Някои неочаквано, някои при злополуки, други заради убийство. Знаех, че окръжното отделение по съдебна медицина има цял батальон от бледосини камионетки с полици отзад, пригодени за извозване на множество трупове. Нямаше шанс семейната стая да остане празна.
Всъщност помещението бе почти пълно, вътре имаше малки групи скърбящи хора, притиснати един в друг, мълчаливи или разплакани, вероятно надяващи се, че е станала грешка и техният близък, когото ги бяха повикали да идентифицират или да му уредят транспорта и погребението, е жив.
Нямах нищо против да разтягам границите на истината с рецепционистката, но тук се чувствах като натрапник, самозванец, когото те смятаха, че също е един от тях и скърби заради загуба. Веднъж бях на тяхно място, когато умря брат ми, бях чукал на вратите на домове, чиито обитатели бяха загинали насилствено, но в тази стая имаше нещо свято.
Почувствах се ужасно и се канех да направя обратен завой и да изчакам Гонзало Ортис в коридора пред вратата. Но вместо това седнах на първия стол до вратата. Последното, което исках, бе да контактувам с хора в агонията на собствената им болка, които се надяваха да ме утешат с усмивка и разбиране. Това щеше да е като кражба.
Чакането ми се стори дълго цял час, слушах прошепнати молби, а една жена започна да вие. Но в действителност не повече от пет минути след пристигането ми бях спасен от семейната стая от латино мъж над петдесет години, с тъмна коса и прошарени мустаци, който влезе и попита за Джак Макавой. Станах и излязох по-бързо, отколкото успях да произнеса "да".