Поведох го по коридора, но се поколебах, когато си дадох сметка, че той трябва да ме води.
— Да минем по краткия път — каза той.
Махна ми да вървим по коридора в обратна на рецепцията посока.
Последвах го.
— Вие ли сте детектив Ортис? — попитах.
— Да, аз съм — каза той. — И имам приготвена стая за частна среща.
Реших да почакам, докато влезем в стаята, преди да му обясня кой съм и какво искам. Ортис използва електронна карта, за да отключи врата, на която пишеше "САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ", след което влязохме в крилото на патологията. Разбрах го по миризмата, която ме обгърна още с влизането. Беше миризма на смърт, премесена с индустриален дезинфектант, сладко-кисел мирис, който знаех, че ще остане в дихателните ми пътища дълго след като напусна сградата. Той ме накара да си спомня последния път, в който бях идвал на това място. Беше преди четири години, когато тогавашният главен съдебен лекар бе изразил публично опасенията си за здравето и сигурността в комплекса и се бе оплакал от ниския бюджет, който се отразяваше на броя на служителите и осакатяваше работата. Разказа, че по петдесет трупа чакали за аутопсия и токсикологичните изследвания отнемали месеци вместо седмици. Това беше ход, с който искаше да убеди окръжните власти да му дадат бюджета, който бе поискал, но резултатът беше, че го свалиха от поста му.
Съмнявах се, че нещо се е променило оттогава, и си мислех да повдигна този въпрос пред Ортис в опит да стопя леда, когато му съобщя, че съм журналист. Можех да спомена статията за този недостиг, която бях писал за "Кадифен ковчег", с надеждата да го убедя да говори за случаите с атланто-окципитална дислокация.
Но както се оказа, нямаше да се наложи да му казвам, че съм журналист или да се притеснявам за стопяването на леда. Той вече бе стопен. Ортис ме поведе към врата с надпис "СТАЯ ЗА СРЕЩИ — Б".
Почука веднъж, отвори вратата и вдигна ръка, за да ми даде знак да вляза пръв. Когато се озовах вътре, видях правоъгълна маса с шест стола в средата на помещението. В далечния ѝ край седяха детективите Матсън и Сакаи.
Вероятно изненадата ми е проличала по лекото колебание в крачката ми, но бързо се окопитих и влязох. Постарах да прикрия всичко с полуусмивка.
— Я виж ти, каймакът на лосанджелиската полиция — казах.
— Седни, Джак — отвърна Матсън.
Не си направи труда нарочно да произнася името ми неправилно.
Приех го като знак, че може си е взел поука от каскадата с ареста ми.
Изненадата ми премина в озадачение. Следяха ли ме? Как бяха разбрали, че ще идвам в отделението по съдебна медицина?
Седнах на стола, който беше точно срещу Матсън, а Ортис се настани до мен. Оставих раницата си на пода до мен. За миг настъпи мълчание и всички се взирахме един в друг. Реших да започна възпламеняващо и да видя къде ще ме отведе това.
— Момчета, да не сте дошли да ме арестувате отново? — попитах.
— Не — отвърна Матсън. — Да оставим това в миналото. Да се опитаме да си помагаме взаимно.
— Нима? — казах. — Това е друга работа.
— Ти ли пусна темата за причината за смъртта във форума? — попита Ортис.
Кимнах.
— Да, аз бях. И предполагам, че ти си ГТО.
— Точно така — призна Ортис.
— Джак, признавам ти го, ти сглоби цялата картина — каза Матсън. — Затова мисля, че можем взаимно да си помогнем…
— Когато говорихме за последен път, бях заподозрян в убийство — прекъснах го. — А сега искаш да работим заедно.
— Оневинен си, Джак — каза Матсън. — Няма съвпадение на ДНК.
— Благодаря, че ми каза — отвърнах.
— Но ти си знаел — каза Матсън. — Знаел си през цялото време. Не мисля, че си чакал аз да ти го кажа.
— А какво ще кажеш за това — уведоми ли майката на Кристина Портреро и нейната приятелка, че не съм изродът, който си ме изкарал пред тях? — попитах.
— Това ще е първата ми задача — отвърна Матсън.
Поклатих глава.
— Вижте, господин Макавой — започна Сакаи, произнасяйки името ми идеално. — Можем да седим тук и да се джафкаме за грешките, допуснати в миналото. Или пък да работим заедно. Вие получавате вашата статия, а ние — този, който избива хора.
Погледнах Сакаи. Май за първи път го чувах да говори. Очевидно му бе отредена ролята на умиротворител. Човекът, който е над всички крамоли и се интересува само от истината.
— Както и да е — казах. — Скоро ФБР ще ви стъпчат. До сутринта ще сте им предали разследването.
Матсън изглеждаше като ударен от гръм.
— Мили боже, занесъл си това на ФБР? — възкликна той.