Завършихме плана и тръгнахме от редакцията в 8 сутринта с надеждата да стигнем преди Роджър Вогъл да излезе за първата си цигара.
Наблюдавахме пейките за пушене от всички ъгли. С Емили бяхме в близката чакалня на спешното отделение, откъдето имахме идеална гледка през прозорците към пейките, но не и към административната сграда.
Рейчъл беше на третото ниво на паркинга, защото оттам виждаше както пейките, така и входа на административната сграда. Тя щеше да ни даде знак, когато Вогъл излезе и тръгне към мястото за пушене. Освен това там бе скрита от ФБР. По ракурсите на снимките, които бе видяла, бе определила, че наблюдателните постове на ФБР се намират в сградата с медицински кабинети срещу администрацията.
Емили Атуотър беше някогашна страстна пушачка, което означаваше, че бе намалила цигарите от пакет на ден до пакет на седмица и им се наслаждаваше основно в извънработно време. Спомних си консервената кутия с фасове на стълбищната площадка на жилищната ѝ сграда.
Тя излизаше на равни интервали от време да пуши на пейките, с надеждата че ще е вече там, когато Вогъл се появи, за да обслужи навика си. Аз имах реквизитна кутия с цигари в джоба на ризата си, възнамерявах да я използвам, когато Вогъл най-накрая се появи.
Сутринта се точеше бавно, а Вогъл не се появяваше. Междувременно пейките се превръщаха в популярно място за служители, посетители и пациенти — една пациентка дори излезе с подвижна стойка за системи.
Пращах редовно съобщения на Рейчъл, включвах и Емили в чата, когато беше на пейките. Тя седеше там в 10:45, когато изпратих групово съобщение, в което казвах, че си губим времето. Твърдях, че Вогъл вероятно се е подплашил от нашия разговор предния ден и е напуснал града.
След като го изпратих, се разсеях от един мъж, който бе влязъл в Спешното отделение с окървавено лице и искаше незабавно да му се обърне внимание. Хвърли формулярите, които му бяха дали да попълни, на пода и се развика, че няма застраховка, но се нуждае от помощ. Когато към него тръгна охранител, чух телефонът ми да звъни и го извадих. Беше съобщение от Рейчъл.
Току-що излезе от административната сграда с цигари в ръка.
Съобщението беше до мен и Емили. Погледнах към Емили през прозореца и я видях да седи на една от пейките и да си гледа телефона.
Беше получила есемеса. Излязох през автоматичната врата и тръгнах към мястото за пушене.
Когато се приближих, видях мъж да стои до пейките. Емили седеше на едната и пушеше, на другата имаше друга жена. Вогъл, ако това бе той, очевидно се притесняваше да сподели пейката с жена. Това представляваше проблем. Не исках да е прав, когато му се представим като журналисти. Щеше да му е по-лесно да избяга от нас. Видях го да пали цигара със запалка. Понечих да извадя реквизитната кутия с цигари от джоба на ризата си. Видях как Емили се преструва, че чете есемес, но знаех, че отваря приложението за запис на телефона си.
Точно когато стигнах, другата жена загаси фаса си в пепелника, става и тръгна обратно към Спешното отделение. Видях, че Вогъл се настанява на мястото ѝ на празната пейка. Планът ни щеше да успее.
Доколкото виждах, Вогъл изобщо не поглеждаше към Емили, нито по някакъв начин отразяваше присъствието ѝ. Когато стигнах там, сложих цигара в устата си и потупах джоба на ризата си, сякаш търсех кибрит или запалка. Не намерих и погледнах Вогъл.
— Може ли да ми услужиш със запалка? — попитах.
Той вдигна поглед, а аз направих жест с незапалената си цигара. Без да казва ѝ дума, той бръкна в джоба си и ми подаде запалката. Взрях се в лицето му, докато го правеше. Стори ми се, че май ме позна.
— Благодаря — казах бързо. — Ти си Вогъл, нали?
Вогъл се огледа, после очите му отново се спряха на мен.
— Да — каза той. — От администрацията ли си?
Самоличността бе потвърдена. Бяхме намерили правилния човек.
Хвърлих поглед към Емили и видях, че телефонът ѝ е на пейката и обърнат към Вогъл. Записвахме.
— Не, чакай малко — каза Вогъл. — Ти си… ти си репортер.
Сега пък аз бях изненадан. Откъде знаеше?
— Какво? — попитах. — Какъв репортер?
— Видях те в съда — каза той. — Това си ти. Говорихме вчера. Как, по дяволите… Да не се опитваш да ме убиеш?
Хвърли цигарата, скочи от пейката и тръгна обратно към административната сграда. Вдигнах ръка, за да го спра.
— Чакай, чакай. Искам само да поговорим.
Вогъл се поколеба.