— Скоро.
— До един месец ли?
Дейвид поклати глава.
— По-скоро.
— След няколко седмици?
Дейвид се усмихна леко.
— До една седмица, Ваше височество.
Принцът плесна с ръце.
— Това е добра новина. Чудесно! — закима ентусиазирано.
Докато саудитският аристократ още асимилираше новината, привлекателна млада жена с дълга руса коса излезе на палубата, облечена само в прозрачен пеньоар. Тя се доближи до принца и прокара пръсти през косата му. Попита го на френски защо я е изоставил. Омар я отблъсна и й каза да иде да се пече на слънце, докато той приключи работата си тук. Жената се нацупи и намигна на Дейвид.
Принцът я изгледа внимателно.
— Дейвид, обърни се и я погледни. Съвършена е!
Дейвид извърна глава точно когато жената с изваяно като скулптура тяло свали пеньоара си и го остави да падне на пода. Гледката не беше никак лоша. Тя носеше само чифт бели бикини. Дейвид се възхити на формите й, когато тя разпери ръце и се протегна. После отново се обърна към принца.
— Много е хубава.
Омар се усмихна сластно.
— Има още една точно като нея. Ако останеш за довечера, ще можеш да ги имаш и двете.
„Да, и се обзалагам, че ще запишеш всичко на касета“, помисли си Дейвид. И други неща у височайшата особа го притесняваха, но в момента не искаше да мисли за тях.
— Предложението ви е много мило, но имам доста работа. Освен това трябва да пазя ума си бистър.
Принцът кимна с разбиране.
— Тогава — щом свършиш. Един вид подарък.
Дейвид благодарно се усмихна, но не изрази на глас мисълта си — че предпочита сам да се грижи за това.
— Има нещо, което може да направите за мен.
— То свързано ли е с пари? — попита бързо Омар.
— Разбира се. Знаете, че ги даваме на нашите арабски братя. Докато им се плаща, те са доволни.
— Ами каузата? — сряза го принцът. — Тя не е ли достатъчна?
— За някои — да. За самоубийците и истински вярващите, но те не са от този тип хора, с които искаме да работим. Както вече ви казах, трябват ни професионалисти, а не мъже, които мечтаят да се самовзривят.
— Но нали каза, че камикадзетата са част от плана.
— Така е — отвърна, леко раздразнен, Дейвид. — Но те ще действат като стадо, подплашено от пожар. Ще се ръководят от яростта, не от моите заповеди.
Омар се замисли.
— Колко още ти трябват? — отрони след малко.
Дейвид вдигна длани с разперени пръсти.
— Десет милиона! — изсумтя принцът и размаха показалец. — Не ставаш ли прекалено алчен?
За принц Омар, един от стоте най-богати хора в света, десет милиона бяха като да даде милостиня, но това беше най-голямата сума, искана от Дейвид досега.
— Принце мой, вие сте човек, който разбира стойността на нещата. Моите услуги не са евтини, а това, с което се занимаваме, ще промени хода на историята за моя народ и за вас.
— Пет милиона.
Дейвид се изправи и се премести до принца на канапето. С периферното си зрение забеляза, че Чън се приближава до тях.
— Принц Омар, кое е онова нещо, от което бихте изпитали най-голямо удоволствие? — прошепна палестинецът.
При този въпрос очите на принца светнаха; Дейвид знаеше, че списъкът е доста дълъг.
— Мой принце, назовете първото, което ви дойде наум. Каква е целта на нашите действия?
Омар се усмихна, погледът му се изпълни с омраза и сласт.
— Да разрушим Израел.
— Точно така, принце. Десет милиона долара за вас са нищо, а в замяна ще получите място на първия ред, за да гледате самоунищожаването на ционистката държава.
Омар сграбчи дланта на Дейвид и я стисна.
— Половината сега и половината, след като свършиш. Кажи на Девон къде искаш да преведе парите. А сега тръгвай и ме дари с подаръка, който чакам цял живот.
ГЛАВА 6
Среброкосият мъж беше забол нос в европейското издание на лондонския „Таймс“. Лек бриз подухваше над водата, чайки си играеха в небето, а платната на лодката се издуваха от вятъра. По всичко личеше, че Алън Чърч се наслаждава на почивката. Външното впечатление обаче понякога лъже. Седемдесет и една годишният британец винаги създаваше у хората подходящо — или измамно, в зависимост от гледната точка — впечатление.
Алън беше механик-инженер по образование, но и това не беше цялата истина. Като млад бе работил за голяма британска енергийна корпорация, но и това не беше цялата истина. Тогава пътуваше до най-малките и бедни страни в света. През тези две десетилетия Алън можеше да бъде открит винаги там, където нещата загрубяваха, обикновено в държави, където властта преминаваше от една управляваща върхушка към друга не по най-мирния начин. Повечето от онези идилични дни, както той ги наричаше саркастично сега, протекоха в Африка.