В интерес на истината времето, прекарано на Черния континент, бе всичко друго, но не и идилично. Беше обиран, прострелван, отвличан, два пъти боледува от малария. След това силните от Лондон решиха, че е време Алън да се заеме с нова професия — международните финанси. Беше проливал кръвта си и бе работил неуморно за короната, или по-точно — за Тайната служба на Нейно величество, в продължение на почти две десетилетия. Назначиха го, без да се явява на интервю за работа, в една от най-престижните британски банки. Там той се и пенсионира, като до последно наблюдаваше приходите и разходите на кралския двор на Саудитска Арабия.
Официално, или неофициално, пак в зависимост от кой ъгъл се погледне, Алън Чърч никога не беше работил за МИ 6. Ако някой го попиташе бил ли е разузнавач, той щеше да се засмее от сърце и да заразправя истории за жени — шпиони, с които е имал връзки. Хората, които го познаваха, а те не бяха много, знаеха, че всичко, казано от Алън Чърч, съдържа частица истина, но не и цялата.
Разположил се на палубата на своята платноходка, закотвена край брега на Ривиерата, Алън изглеждаше като пенсиониран господин, който се наслаждава на прекрасното утро с вестник в ръка. Но ако човек се вгледаше внимателно, щеше да забележи радара, монтиран на върха на мачтата, и странната по форма антена до него. А пък и Алън изобщо не четеше вестника.
Близо до него, на удобно, но незабележимо място, се намираше малък пулт за управление. Към пулта бе включена миниатюрна слушалка. Алън напрегнато следеше разговора, който се водеше между принца и госта му, като междувременно боравеше с различни настройки, за да увеличи ефективността на микрофона с пряко насочване, замаскиран на върха на мачтата.
Беше хвърлил котва предната сутрин, точно до огромната яхта на принца. По заповед от Лондон следеше саудитеца като негова сянка вече повече от седмица. Дори се запозна с някои членове на екипажа. Капитанът беше французин — офицер в оставка. Моряците се отнасяха приятелски с него. Докато товареше провизии на лодката си в Сан Ремо, Алън разбра, че корабът се насочва към Монте Карло и ще продължи към Кан — много разпространен маршрут за голяма яхта. Алън спомена, че и той плава в същата посока и затова сигурно ще си правят компания по пътя.
Организацията, за която работеше, бе известна с това, че дава на оперативните си офицери много малко информация. Наредиха на Алън само да наблюдава, да записва и да докладва. Не му казаха защо искат да не се отделя от принц Омар, но пък и не беше необходимо. Алън знаеше достатъчно за Саудитска Арабия, за да се досеща какво интересува неговото правителство.
Разговорът, който се водеше на кораба, май не беше това, което търсеха, а и припреният млад господин, качил се на яхтата преди по-малко от час, не отговаряше на профила на ислямски фундаменталист. При тази мисъл Алън провери за пореден път пулта за управление и скалите върху него. Трябваше да е сигурен, че всичко се записва. После сведе очи към вестника и само от време на време надаваше ухо за разговора.
Слънцето бавно затопляше утринния въздух. Алън се прозя и кръстоса крака. Женски глас привлече вниманието му и той вдигна поглед. Оттук можеше да види единствено главите на хората на яхтата. Русокоса красавица се появи на една от горните открити палуби, пусна на земята белия си халат и протегна ръце. Бюстът й беше ослепителен. Алън скочи за бинокъла си, но когато го взе, тя беше изчезнала. Поклати глава засмян. Остаряваше — вече беше прекалено бавен.
Все още се усмихваше на себе си, когато вдигна вестника. Постепенно обаче лицето му стана сериозно. Разговорът между принца и неговия гост бе навлязъл в нова фаза. Алън за пореден път провери дали записва, след което си даде вид, че чете. Който и да беше този Дейвид, трябваше да му направи снимки, когато слиза от яхтата. Докато двамата мъже се пазаряха, Алън си каза, че Лондон ще бъде много заинтригуван от следващия му доклад.
ГЛАВА 7
Мич Рап пресичаше Кий Бридж на път за срещата си в Белия дом. Беше напрегнат, търпението му се изчерпваше. Никак не беше доволен от наученото тази сутрин. Край на медения месец. Беше се върнал в града от няма и двайсет и четири часа, а вече се канеше да извие врата на някого. Пренебрегвайки заповедите на шефа, той беше оставил телохранителя си в Ленгли и сега караше сам. Напоследък имаше няколко смъртни заплахи, малко на брой, но въпреки опасността той се нуждаеше от известно уединение, преди да се срещне с президента. Беше си обещал, че няма да хаби напразно властта и влиянието, които даваше новата му длъжност.