Хейс впери поглед в снимките.
— Значи… ако те разбирам правилно, той е във Вашингтон в момента.
— Фотографията е от вторник рано сутринта и не сме сигурни дали още е в града, но…
— Но вероятно е — довърши президентът.
— Да, сър.
— А дали той има нещо общо с експлозията от тази сутрин?
— По-скоро да.
— Знаем ли кой е този човек?
Кенеди се поколеба.
— За съжаление още не, сър.
Президентът стисна зъби, бе объркан и разочарован.
— Какви действия предприемаме, за да го заловим?
— Проверихме всички наши бази данни на известни или подозирани терористи, както и всичко, което ни предоставиха англичаните и Интерпол. Поради очевидни причини не се обърнахме за помощ към французите и израелците.
— И не открихме нищо — заключи Хейс с равен и безизразен тон.
— Да, сър. — Кенеди нямаше намерение да скрива истината.
Хейс се обърна към другите си съветници:
— Е, добре де, какво тогава правим, да го вземат дяволите?
Пръв отговори съветникът по националната сигурност:
— Мисля, че е време да включим ФБР. И ако този тип е още в страната, трябва да предупредим всички местни, щатски и федерални полицейски служби. Трябва да хвърлим голяма мрежа, за да го хванем.
— Сър — обади се Рап, — мисля, че идеята не е твърде добра.
Всички в залата обърнаха погледи към него.
— Покажи му факса — кимна той на Кенеди.
Тя постави листа на масата пред президента и му обясни с какво е толкова важен той. Хейс хвърли поглед на факса.
— Какво се опитвате да ми кажете?
Рап изпревари Кенеди:
— Мисля, че е прекалено очевидно, сър. Посланик Жусар е бил купен.
Хейс се намръщи.
— Сто процента ли е сигурно, че тази банкова сметка принадлежи на посланика?
— В момента проверяваме, сър, но е малко вероятно да има случайно съвпадение.
Външният министър Бърг си припомни разговора, който беше провела с френския си колега. Опитвайки се да накара Париж да отложи гласуването, тя беше помолила шефа на френската дипломация да преразгледа решението си. Тогава той й бе признал нещо, което й се стори необичайно.
Бърг реши, че е време да сподели мислите си с присъстващите:
— Извинете ме, господин президент, но съм склонна да се съглася с господин Рап.
— Защо? — изненада се Хейс.
— Когато вчера се опитах да накарам французите да смекчат позицията си, министърът на външните работи призна, че дори той е бил леко неподготвен за ставащото в ООН. Аз го попритиснах, но той спомена само, че представителят Жусар е действал без одобрението на Париж. Оправданието му беше, че Жусар бил много ентусиазиран политик и близък приятел на президента. Освен това натискът за създаване на палестинска държава не бил нищо ново. Цяла Франция подкрепяла идеята.
Хейс забоде пръст в листа.
— Искам това да се провери и да се потвърди. Бързо!
— Задействали сме най-добрите си хора — отвърна Кенеди.
— Кажи ми защо този лист — Хейс размаха факса — трябва да ме убеди да не се обаждам на ФБР? И защо да не наредя на федералните да се заемат с издирването на мистериозния непознат, който, изглежда, все се оказва на неподходящото място в неподходящото време?
— Защото информираме ли ги веднъж, той ще разбере, че го търсим.
Хейс въздъхна тежко.
— Не виждам как ще успеем да го скрием задълго от ФБР.
— Съгласна съм — намеси се Джоунс. — Ще има разследване на Конгреса и ако… и когато те разберат, че съзнателно сте крили информация от ФБР… — Отговорът беше очевиден.
Кенеди предварително беше подготвила Рап, че това ще е най-убедителният аргумент да включат ФБР. Беше му казала също така, че Джоунс ще го посочи.
— Сър — обърна се Мич към президента. — Искам само двайсет и четири часа. Дайте ми един ден и ще открия кой е този мъж и какво е намислил.
Президентът му вярваше, но за съжаление не разполагаха с цял ден.
— Времето ни изтича, Мич. ООН ще гласува днес следобед. Извини ме, но ще трябва да предупредим ФБР.
— Ами ако накарам ООН да отложат гласуването с един ден?
Хейс се заинтригува.
— Как?
ГЛАВА 70
Посланик Ейтан чакаше в Овалния кабинет вече единайсет минути и трийсет и осем секунди. Израелският шеф на посолството в Съединените щати беше много педантичен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Да чака президента, не беше нещо кой знае колко необичайно, но да го чака сам в Овалния кабинет — беше, и още как. Нарочно или не, той беше поставен в ситуация, която го объркваше и смущаваше. Всичко беше започнало с една конферентна връзка с шефовете му от Йерусалим. Те му бяха наредили да не казва нищо на Щатите. Нямаше да му е много трудно, тъй като той и така не знаеше нищичко. Беше обаче изнервящо, защото собственото му правителство не му се доверяваше и не считаше за необходимо да го информира какво в действителност се случва.