— Не, Бен, така няма да стане. Ако искаш да си запазиш работата и да избегнеш публичен скандал, ти ще ми отговориш на въпросите. Президентът е бесен, Бен! Онова там са били хеликоптери „Апачи“ с ракети „Хелфайър“. — Тя понижи глас, сякаш не искаше друг да я чуе, и добави: — Имаме спътникови кадри от атаката. Президентът иска да отнесе записите в ООН и да покаже на света, че ти и Голдберг сте лъжци.
Минаха няколко секунди и Фридман проговори. Нямаше друг избор, освен да признае истината.
— Нямаше никаква бомбена фабрика.
— Защо не ми го каза в началото?
— Извинявай. Трябваше да го сторя.
— А защо трябваше да лъжеш?
— Защото не исках да изпусна шанса да ликвидирам ония копелета до един. Но тъй като се срещаха в жилищен квартал, знаех, че палестинците после ще кажат, че е било клане.
— Как разбра за срещата?
— Имахме наш източник.
— Кой?
— Един агент.
— Кой беше източникът ви?
— Не мога да ти кажа.
— Бен, ние сме на една страна. Повярвай ми. Трябва да ми кажеш кой беше агентът ви.
— Един палестинец.
— Вие плащахте ли му за услугите?
— Не.
— Вербувахте ли го, или той сам дойде при вас?
— По малко и от двете.
Интуицията и опитът подсказваха на Кенеди, че източникът на Фридман по някакъв начин е свързан с разплитането на загадката.
— Бен, ако искаш да успокоя президента, трябва да изпратиш на Джейк Търбс всичко, което знаеш за този палестинец, и то веднага. Президентът след малко ще се срещне с държавния секретар. Ще обсъждат как да представят доказателствата за Хеброн пред ООН.
Фридман се опита да отгатне какво е намислила Кенеди. Палестинският му информатор беше убит заедно с останалите терористи. Не виждаше защо да не изпрати информация, отнасяща се за него. Но инстинктът му диктуваше да бъде предпазлив — тук се криеше нещо много по-голямо. Единственото, което със сигурност знаеше обаче, беше, че ако ООН научеха истината за Хеброн, щеше да има непоправими последици. След като обмисли ситуацията в продължение на няколко секунди и видя, че няма алтернатива, той се съгласи да изпрати информацията.
ГЛАВА 72
Не беше лесно, но Рап изчака до последно техният човек да се качи на самолета. Беше задължен на Борн и на Дюмонд, че полицията и ФБР не разбраха нищо. За да спрат самолета и да задържат непознатия, първо беше необходимо да предупредят авиокомпанията, контролната кула, летищната полиция, ФБР и Бог знае още кого, а така имаше вероятност някоя от службите от дългия списък да се обади на медиите и да им съобщи, че нещо странно става на летище „Балтимор“.
И тогава телевизионните канали щяха да показват непрекъснато кадри как специалният отряд на ФБР в пълно бойно снаряжение задържа мъж, облечен в костюм. Рап не критикуваше ФБР. Не, те си вършеха работата, а той — неговата. Само че той си вършеше най-добре работата, когато успяваше да остане настрани от медиите.
Мич доближи звукоизолираната врата на Оперативната зала и се спря за секунда. Нямаше защо президентът и Кенеди да научават за неговите приготовления, направени по телефона. Отвори вратата. Вътре седяха Хейс, Кенеди, държавният секретар Бърг, началничката на кабинета Джоунс и съветникът по националната сигурност Хейк. Всички те гледаха телевизионните екрани и говореха по телефоните.
Водещата новина беше за бомбената заплаха срещу ООН. Хората излизаха от голямата сграда и се тълпяха пред организираните от полицията пропускателни пунктове, целящи да не допуснат никого в рамките на оградения периметър.
Рап мислено се възхити и наслади на делото си. Идеята за телефонната заплаха беше негова.
Той се приближи до Кенеди и й прошепна в ухото:
— Нашият човек току-що излетя за Париж.
Айрини се извъртя със стола си към Рап. Сякаш искаше лично да се увери, че той не се шегува. Каза на събеседника си, че трябва да прекъсне, и затвори. После се приближи до президента и шепнешком, та само той да я чуе, му предаде новината на Рап.
Мич се намеси, преди Хейс да реагира:
— Сър, ето какво ви предлагам. Полетът е до Париж, а после той ще отиде в Ница, където, предполагам, ще се срещне с Омар, чиято яхта още е закотвена в Кан. Мога да изпратя екип след по-малко от час. Ще стигнем там, преди той да кацне, и ще приготвим всичко.
Хейс погледна към Кенеди, която само сви рамене.
— Ами французите?
— Какво французите?
Президентът си мислеше как най-добре да използва информацията, с която разполагаше, за да осуети гласуването. И ето, изглежда, сега му беше дошло времето.
— Смятам, че трябва да им кажем.
Рап никога не говореше със заобикалки.
— Мисля, че идеята не е добра, сър — заяви направо.