— Сигурно. — Дейвид остави чантата и се запъти към своя покровител.
Когато стигна до луксозно обзаведения салон, той беше приятно изненадан да открие, че Омар е сам.
Преди да се е приближил прекалено, Чън му препречи пътя. Огледа го от главата до петите. Дейвид разтвори сакото си и се завъртя в кръг, за да се увери бодигардът, че не е въоръжен. Забавно му беше, че китаецът го спира, за да го претърси. Нищо не би му коствало да скрие малокалибрен пистолет в бельото си. Напоследък тази мисъл беше минавала през ума на палестинеца. Омар го отвращаваше все повече и повече. Дейвид ясно съзнаваше каузата си, но дали и с Омар беше така?
Първоначално принцът беше приел страстно идеята, че няма по-висш арабски идеал от създаването на независима палестинска държава. Говореше пламенно, че ще даде своя принос, и Дейвид му повярва искрено. Това беше преди повече от две години, но оттогава всичко се беше променило. Най-напред той разбра, че Омар изобщо не го е грижа за нищо друго освен за собственото му удоволствие. А понякога собственото му удоволствие изискваше други хора да страдат и да изпитват болка. Повърхностната любов на Омар към Палестина беше по-скоро отражение на садистичната му омраза към Израел. Докато Дейвид мечтаеше за свободна палестинска държава, Омар копнееше да види края на еврейската държава.
Принцът се изправи. Доста необичайно за него действие. И не само че стана, ами се и усмихна. Протегна ръце като баща, който посреща обичния си син. И преди Дейвид да се усети, Омар го придърпа в прегръдката си. Това беше част от другото аз на принца. При него настроенията рязко се сменяха, като мощни приливни вълни. Дейвид се усмихна.
— Ела при мен — прогърмя гласът на Омар. — Ти успя.
Дейвид се остави в прегръдката на богатия си покровител, макар че не се чувстваше успял.
— Справи се великолепно! — Омар потупа палестинеца по гърба. — Видя ли репортажите?
— Не. Цял ден пътувах със самолета. Изобщо нямам представа какво е станало. Каква е тази бомбена заплаха срещу ООН, за която чух?
Омар махна с ръка.
— Дреболия. Отчаяна тактика на протакане от страна на американците. Ела, трябва да видиш записа. — Принцът настани Дейвид в един стол пред голям телевизор с плазмен екран. — Седни… седни… Настоявам. Когато го изгледаме, ще отидем в казиното, а после на дискотека, за да си подберем жени.
Дейвид неохотно седна. Омар взе дистанционното.
— Какво става в ООН? Защо не са гласували?
— Заради бомбената заплаха, но не се тревожи. Гласуването ще се проведе още утре сутринта и резолюцията няма как да не мине.
— Откъде си толкова сигурен?
— Току-що разговарях с брат си. Цял ден му приказвах на това нищожество. Сигурно се е разплакал, когато Абдул хвръкна във въздуха. — Омар спря за малко да си играе с дистанционното и с изненадана физиономия добави: — Можеш ли да повярваш, че възрастен човек ще плаче за такава дреболия? Брат ми е абсолютен глупак.
Дейвид беше убеден, че някъде, в някой дебел медицински учебник, има термин, който описва патологичното състояние на Омар. Трябваше да намери време и да провери.
— Откъде си сигурен, че ще гласуват резолюцията? — повтори той въпроса си.
— Брат ми, слабакът, е получил уверенията на всички страни — постоянни членки на Съвета, че ще гласуват „за“.
— Дори и Съединените щати?
— Те още не са обещали твърдо, но нямат друг избор. Както вече споменах, убедих брат ми да ги заплаши с петролно ембарго. — Омар се усмихна. — След като уби Абдул, президентът е питал брат ми с какво може да смекчи мъката му и брат ми му е казал, че иска да подкрепят френската резолюция. — Принцът се разсмя толкова силно и зловещо, че целият се разтърси. След като се поуспокои, добави: — Всичките са пълни идиоти.
Дейвид само кимна.
Когато най-накрая касетата се превъртя, Омар натисна бутона за възпроизвеждане.
— Няма да повярваш — каза той. — Един операторски екип е пристигнал на местопроизшествието само няколко минути след експлозията.
Екранът стана първо черен, после сив и накрая се появиха кадри на хора, тичащи по тротоара.
В далечината се виждаше облак дим. Повечето от хората бягаха от дима, само журналистите и операторите тичаха към него. Дейвид започна да се поти. Не желаеше да гледа това, но Омар не го изпускаше от очи.
На земята лежаха хора. Камерата се спря върху всеки от тях за по няколко секунди, след което репортерът извика нещо на оператора. Обективът се обърна към няколкото горящи останки от коли.
Дейвид отмести поглед и видя, че Омар го гледа право в очите.
— Не ти ли харесва? — попита принцът. В очите му проблесваха искри.