На политиците това им бе добре известно, ала институции като Държавния департамент например не се спираха пред нищо, за да имат основание да искат разширяване на електронното разузнаване. Алтернативата да се изпратят хора в проблемния регион не ги привличаше — нещата можеха да загрубеят. Неподлежащите на контрол оперативни офицери от ЦРУ бяха непрекъснат източник на раздразнение за Държавния департамент. Те се вряха в страните, в които дипломати отиваха на посещения, пиеха прекалено много, опитваха се да вербуват агенти и като цяло се държаха по начин, който никой джентълмен или дама от Мъгливото дъно — както наричаха Министерството на външните работи — не беше склонен да приеме. Нещо по-лошо, ако ги хванеха, страната домакин щеше да експулсира и други служители на Външно заедно с нарушилите порядките офицери от ЦРУ. Цялата афера щеше да навреди на деликатните дипломатически кадрили.
ЦРУ се беше превърнало в поредната вашингтонска бюрократична машина. Черна дупка на политическа коректност, в която потъват много пари. Сега Рап вече разбираше защо на Томас Стансфийлд му е било толкова трудно. Наскоро починалият директор на Управлението се беше борил със зъби и нокти, за да предпази ЦРУ от политическите интриги на Капитолия. Ала това не бе по силите му. По тази причина Стансфийлд беше създал таен отряд за борба с тероризма, известен като Екип „Орион“. Задачата на групата беше да действа под прикритие и да пренесе бойните действия на територията на терористите. Мич Рап беше острието на формацията близо десетилетие. Беше убил в името на страната си не един и двама злодеи, животът му беше висял на косъм неведнъж.
През последните няколко години той сериозно се замисляше дали да не се оттегли.
Решението му да постъпи така се оформи окончателно у него, когато срещна Анна Райли. Тя беше втората жена в живота му, която обичаше до полуда. Скоро след като се запозна с Анна, той осъзна, че тя е жената на живота му. Време беше да излезе от бизнеса с убийствата и да започне нормален живот.
Но така разсъждаваше, преди Пентагонът и Световният търговски център да бъдат ударени. Сега не беше много сигурен, че иска да се оттегли. Изгаряше го гняв. Копнееше за справедливо възмездие. Кенеди едва го беше убедила да не се впуска в авантюри. Беше прекалено важна фигура. Трябваше й близо до нея, налагаше се да впрегне опита и знанията си, за да открие вдъхновителя на този грозен акт.
Кенеди притежаваше интуиция и далновидност като своя учител и наставник Томас Стансфийлд. Тя безгрешно отгатваше проблемите, по които различните служби си съперничат, долавяше откъде духа вятърът във Вашингтон и ловко си проправяше път през политическото минно поле. Прекрасно знаеше, че след трагедията от 11 септември държавните мъже ще се опитат да хвърлят вината върху ЦРУ. Точно политиците провалиха Управлението като разузнавателна служба през седемдесетте. По-късно, през осемдесетте, отново политиците наредиха на ЦРУ да прекрати връзките си с всякакви нечистоплътни личности. При това те пренебрегнаха обстоятелството, че за да заловиш лошите, ти трябва да поддържаш контакти с тях и с хората от тяхното обкръжение. Но играчите от Капитолия не искаха и да чуят подобно нещо. В крайна сметка политиците получиха точно това, което искаха. Създадоха разузнаване, което се бои да поема рискове.
ГЛАВА 8
Кой би могъл да предположи през 1922 г., когато Великобритания създаде новата държава Трансйордания, че един ден столицата й Аман ще израсне в град на международните политически интриги? Аман, с население един милион души, беше прашно старо градче, модернизирано обаче в края на двайсети век от авангардно мислещия крал Хюсеин I и сина му Абдула II. Граничеща на изток и юг с Ирак и Саудитска Арабия, на север със Сирия и на запад с Израел, Йордания бе прокълнато парче земя, бедно на полезни изкопаеми и петролни залежи, но богато на бежанци. По-точно палестинци. През първите трийсетина години след образуването на Израел Йордания действаше ръка за ръка с арабските си съседи в опитите им да унищожат еврейската държава. Но след като неколкократно претърпя значителни военни поражения в битките с ционисткия съсед, Йордания започна да гледа на Израел като на куче, което е по-добре да не дразни.
Сякаш да си прокълнат с бедна земя, не е достатъчно, та Йордания трябваше да се оправя и с недоброжелателните си съседи, сред които най-ужасният деспот в Близкия изток, ултрабогатите и шизофренични членове на саудитската кралска фамилия и сирийците, които поради най-различни религиозни причини мразеха йорданците толкова, колкото и евреите. Без да разполага с природни ресурси и промишленост, Йордания още от зараждането си беше зависима от чуждестранната помощ. Първо — британците, после Арабската лига и накрая в замяна на обещания за по-добри взаимоотношения с Израел Съединените щати започнаха да наливат милиони долари хуманитарна, икономическа и военна помощ в Кралство Йордания.