Крал Хюсеин се превърна в майстор на политическото маневриране, като взимаше пари и от арабските си братя, и от Америка. Той много предпазливо поддържаше курса на неутралитет, от който не се отклони дори по време на Войната в Залива през 1991 г. Въпреки огромния натиск от страна на Съединените щати и Саудитска Арабия крал Хюсеин предпочете да не се намесва. Той обяви публично, че няма да участва в клането на иракския народ, а насаме с господарите си им казваше, че за тях ще е по-добре, ако каналът на комуникация между Багдад и Аман остане открит. Крал Хюсеин убеди президента Буш-старши, че йорданският Главен разузнавателен отдел ще им осигури безценна информация за Ирак. Администрацията на Буш склони и в замяна само затегна кранчето на помощите, вместо да го затвори напълно.
Когато беше постигнато това споразумение, крал Хюсеин първоначално изобщо не предполагаше каква полза ще извлече страната му от него. През годините на санкции, които последваха след първата война в Залива, Йордания се превърна в „линията на живота“ за Ирак. Откъм Йордания потекоха реки от стоки, йорданските куфари се връщаха пълни с пари от продавания на безценица иракски петрол. В Йордания се нароиха компании, които се занимаваха с контрабанден внос и износ. Първи се настаниха на пазара французите, последвани скоро от редица европейски страни. После дойде ред на китайците и на останалите от Далечния изток. Йордания получаваше дял от всичко и тази афера се превърна в солиден стимул за икономиката. През цялото време Аман поддържаше неутралитета си.
Йорданската столица беше мястото, където хората на Саддам идваха да попълнят военните си запаси и да пазаруват части и компоненти за оръжия за масово поразяване. Аман се превърна в близкоизточна версия на Берлин от времето на Студената война. Всяка достатъчно голяма страна имаше шпиони тук. Поради факта, че в града действаха толкова много разузнавателни централи, беше невъзможно да правиш бизнес и да не те забележи никой.
Затова и Дейвид беше избрал да се срещне с иракската си връзка в йорданската столица. Искаше да изпрати послание, да размъти водата. Връзката на Дейвид с принц Омар и саудитската кралска фамилия трябваше да бъде пазена на всяка цена.
Да, иракчаните даваха пари за каузата, но техният дял не можеше да се сравни с дела на саудитците. Ако големият план не протечеше така, както Дейвид се надяваше, той искаше да насочи погрешно вниманието на израелците, американците и всички засегнати към Саддам Хюсеин. Не искаше да тръгнат да го издирват в Саудитска Арабия.
Зеленият рейнджроувър се движеше по улица „Ал Амир Мохамед“ към един от седемте знаменити хълма на Аман. Над града се беше спуснал здрач. Пътуваха към хотел „Интерконтинентал“. Това беше най-луксозният хотел в Аман и арогантният мъж, с когото Дейвид възнамеряваше да се срещне, не би пожелал да отседне никъде другаде. Дейвид седеше на задната седалка и отново премисляше плана. Беше се дегизирал с прошарена черна брада и посивели вежди. Носеше черно-бяла куфия като палестинец. Когато приближиха хотела, той си сложи очила с черни рамки и се погледна в малко огледалце. Приличаше на човек, поне с петнайсет години по-възрастен от него. Досега се беше срещал с иракчанина шест пъти — винаги с тази дегизировка.
Дейвид имаше доверие на малцина и никой от тях не бе иракчанин. Беше хващал иракчани в лъжа неведнъж. Мразеше ги, задето симулираха загриженост и съчувствие за палестинската кауза. Истината беше, че нито един иракчанин не го интересуваше съдбата на палестинците. За Саддам и неговите главорези палестинците не бяха нищо повече от фитил, който да подпали антисемитизъм и омраза към Америка.
Роувърът спря пред хотела.
Дейвид се съсредоточи в предстоящата задача. Тази вечер щеше да започне кървавата баня. Ако нещата вървяха според плана, щеше да бъде направена първата крачка от дългата одисея, която щеше да промени изцяло близкоизточната политика. За да има мир, е необходима война. Днес щеше да проехти първият изстрел във войната на Дейвид.
Той излезе от колата и закопча двуредното си сако. Попрегърби се малко и с бавна крачка пое към хотела. На входа го посрещнаха двама портиери. Те го познаваха като Мохамед Рашид, палестински бизнесмен, който има тесни връзки с ООП. Дейвид продължи през фоайето. Мокасините му „Прада“ меко тупкаха по мраморния под. Влезе в бара и се огледа. Мъжът, когото търсеше, седеше в другия край на одименото помещение, с гръб към стената, като каубой от американски филм. Двама от бодигардовете му бяха на съседната маса и държаха под око останалите клиенти на заведението. Заплашителните им погледи напомняха на всички да си гледат работата и да не си пъхат носа в чужди дела. И тримата имаха гъсти черни мустаци — задължително условие, за да влезеш в кръга приближени на Саддам.