— Свършихте ли? — озъби се Валъри.
Рап стисна юмруци.
— Не! Тази сутрин, докато дърдорехте по мобилния си телефон и пиехте капучиното си или каквото и да е било там, един транспортен самолет кацна в Сан Диего. Знаете ли с какво беше натоварен?
Джоунс гледаше Рап с неприкрита омраза. Никой, дори президентът, не се осмеляваше да говори с нея по този начин.
— Не.
— С два покрити с националния флаг ковчега, Валъри. — Рап вдигна два пръста. — Присъствали са децата, съпругите и родителите на жертвите. Животът на всички тези хора никога няма да бъде същият. Мъжете, които са обичали, обожавали, боготворели, вече никога няма да се върнат при тях. В момента тях ги изгаря болка, каквато ти никога не би могла да разбереш, и то само защото двама надути бюрократи от Външно не могат да си държат устата затворена! — Погледът на Рап гореше от омраза. — Ако зависеше от мен, щях да изпратя на разстрел посланик Кокс и помощник-държавния секретар Петри.
Джоунс плесна с ръце.
— Не мога да повярвам на ушите си! — Тя се огледа из кабинета за подкрепа, ала подобна не дойде отникъде. Онемяла, началничката на кабинета се обърна към Рап: — Мисля, че ти загуби.
— Аз загубих преди много време, Валъри, и изобщо не ми пука какво мислиш за мен. Бил съм на онзи бряг, на хиляди километри оттук. Докато излизах от морето, се питах дали някой куршум няма да ме улучи между очите. Виждал съм как хеликоптер с млади и здрави мъже се взривява във въздуха, защото някакъв арогантен сенатор не си бе държал езика зад зъбите.
— Известно ми е с какво си си изкарвал хляба — ехидно подхвърли Джоунс.
Рап се изправи; кипеше от гняв.
— Мога да търпя много, Валъри, но не понасям към мен да се отнасят с неуважение. Аз съм от хората, по които стрелят, като на онзи бряг; човек, който се опитва да постъпва правилно, рискувайки всичко в името на любовта към страната си, в името на понятия като дълг и чест. Понятия, които не означават нищо за теб. Аз съм бил там, ти — не. — Той насочи показалец към нея. — Там нямаше кафета, вечери в скъпи ресторанти, топла баня. Само ужасно много буболечки, тричави армейски порциони и утешителната мисъл, че има егоистично настроени американци, които никога няма да оценят саможертвата ти! Да, вярно, изгубих доста — продължи Рап по-спокойно. — И затова няма да те оставя да защитаваш онези безпардонни задници от Държавния департамент. В ЦРУ беше Еймс, във ФБР — Хансън, а сега и Държавният департамент си има предатели — Кокс и Петри. Нещата доста ще загрубеят за посланика и заместник-държавния секретар, а и онова лайно генерал Моро ще си получи заслуженото, обещавам ти!
— Свърши ли вече? — отново се накокошини Джоунс.
По лицето на Рап плъзна усмивка. Той погледна към президента.
Хейс беше печално известен със склонността си да оставя помощниците си сами да се оправят.
Мич поклати глава и отвърна:
— Имам да кажа още нещо. Ако не бях аз, Валъри, ти сега щеше да си мъртва. — Отправи се към вратата и без да се обръща, добави: — Затова ще съм ти признателен, ако проявиш малко повече благодарност и уважение. — Поспря за миг и се извърна леко: — А, между другото, по-добре помисли как ще се оправяш, когато историята се разчуе, защото аз нямам намерение да мълча.
ГЛАВА 10
Стаята се намираше на седмия етаж на хотела. Дейвид вкара магнитната карта в процепа и когато светна зелено, лекичко натисна бравата и отвори вратата.
Срещата му с генерал Хамза не беше продължила много време, а и като знаеше какво бъдеще чака иракския разбойник, събра сили да изтърпи разговора, без да излезе от кожата си. За щастие Хамза този път не се впусна в обичайните заплахи и хвалби, които обикновено траеха около час. Генералът много обичаше да припомня на връзката си какво място заема окаяният палестински народ в арабския свят. Според Хамза палестинците стояха не по-високо от камилска фъшкия.
Дейвид бе разбрал какво е накарало генерала да съкрати „лекцията“ тази вечер. В стаята на Хамза имаше нещо, при което той ужасно бързаше да се върне. Затова и Дейвид трябваше да бърза. Неговите шпиони бяха проследили хората на генерала по-рано през деня и видяха как иракчаните отвличат (не за първи път!) невръстно момиче.
След срещата Дейвид изобщо не излезе от хотела. След като се увери, че генералът и бодигардовете му са си тръгнали, изчака няколко минути и се запъти към фоайето. Там един от хората му пое куфарчетата. После Дейвид се отправи към стаята, която беше наел преди три дни. Извади чифт хирургически ръкавици от джоба си и се захвана за работа. Пред огледалото в банята внимателно отлепи брадата и изчисти сивата боя от косата и веждите си. И брадата, и изцапаният памук отидоха в найлонов плик. След като свали костюма и обувките си, измъкна от гардероба малък сак. Обу черни панталони, черни маратонки, облече тъмна риза и палто, след което стегна във вързоп всички останали дрехи и ги прибра в сака. След като огледа още веднъж стаята, за да се увери, че не е пропуснал нещо, Дейвид отиде при плъзгащата се стъклена врата и я отвори.