Когато началничката на кабинета се оттегли, президентът се обърна към Кенеди и Флъд:
— Съжалявам за това. За Валъри на първо място винаги стои политиката. Такава си е.
Флъд поклати едрата си глава и изръмжа:
— Не е необходимо да ми се извинявате, сър. На вас подобни хора са ви нужни, за да ви предпазват от политически дрязги.
— Вярно е — съгласи се президентът. — Но това не означава непременно, че трябва да сме абсолютно безскрупулни и да загърбваме морала. Валъри е склонна да контролира всичко. Тя не може да разбере, че американският народ много добре вижда кога политиците постъпват честно и кога не.
Хейс прехвърли няколко документа, докато обмисляше как да постъпи.
— Искам да взема правилно решение, да избегна провал. И искам да го сторя много бързо. Нямам желание някой репортер да раздуе историята преди нас. Тогава, боя се, Валъри ще се окаже права, а мен ще ме разпънат на кръст в Капитолия.
— Мога ли да се намеся, сър? — попита Кенеди. Президентът кимна. — Може да не ви се наложи да чакате до довечера. Ние с генерала сме готови да уведомим членовете на сенатските и конгресните комисии още по обяд. Довечера, когато се срещнете с тях, ще им разкажете цялата история. Но искам да ви предупредя, че е най-добре да не намесваме генерал Моро.
— Защо? — попита объркан президентът.
Кенеди се поколеба, преди да отговори:
— Мич измисли как да се оправим с генерала. Най-добре ще е да го върнете, за да ни обясни той по-подробно.
Президентът се втренчи изненадано в директора на ЦРУ. Тъй като дипломацията не фигурираше сред уменията на Мич Рап, Хейс се почуди какво ли е намислил специалистът по антитероризъм. Двама военноморски тюлени бяха мъртви, едно американско семейство продължаваше да бъде заложник, а собственото му президентско управление беше заплашено от невероятен скандал. Точно в момента идеята за отмъщение му се стори много привлекателна.
ГЛАВА 12
Момичето седеше в ъгъла, завито в бял халат.
Дейвид обилно се потеше под черната маска. Сграбчи Хамза за крака и го издърпа на леглото. Девойчето хлипаше. Нямаше повече от десет години. Болката и кошмарът щяха да я преследват до края на дните й. Щеше да се пита къде е сгрешила, за да се отнесе съдбата с нея по този начин. В мюсюлманския свят с жените, извършили сексуален грях, постъпваха доста сурово.
Дейвид погледна бедното изплашено дете. Какво да прави с нея? Знаеше, че изобщо не трябваше да я развързва. Трябваше само да застреля Хамза в главата, да се оправи с двамата бодигардове и да изчезне. Ако се беше придържал към плана, вече щеше да е далеч оттук, в безопасност, отървал се от всички улики. Прислужницата щеше да пристигне на сутринта и да открие момичето, щяха да го откарат в болница. Всичко щеше да е наред.
Колкото и да му се искаше да повярва в благополучния край, Дейвид си даваше сметка, че далеч няма да е така. Прислужницата ще извика полиция, полицията ще открие мъртвия иракски генерал. Медиите ще разберат за случилото се и това малко невинно момиче ще бъде пометено от последвалата буря. Полицията и журналистите ще съобщят на родителите й, целият свят ще разбере, че момичето е било изнасилено. Макар и тя да няма никаква вина за това, ще я заклеймят и ще се отнасят като към прокажена с нея до смъртта й.
Дейвид нямаше да позволи това да се случи.
Майка му го водеше със себе си, когато посещаваше клиниките в бежанските лагери. Искаше синът й да види със собствените си очи мъката и терзанията на палестинския народ. Майка му беше удивителен човек.
Лагерите бяха благодатна почва за недоволството, корупцията и антисемитизма. Обвиняваха евреите за всичко. Те бяха злите алчни ционисти, отнели земята от палестинския народ. Пропагандата беше безпощадна, но майка му много предпазливо и обективно му преподаваше сложната история на конфликта между палестинци и евреи.
Обичаше да казва, че не е много достойно народът им непрекъснато да се оплаква, че са му откраднали земята. „Ако през четирийсет и осма ние бяхме спечелили войната, щяхме ли да позволим на евреите да задържат земята ни?“, задаваше му тя въпроса и винаги отговаряше: „Не. Арабските армии щяха да избият евреите до крак.“
„Евреите са расисти — повтаряше му още тя. — Но йорданците, египтяните, сирийците, иракчаните и саудитците не са по-различни. Евреите ни мразят, защото не сме им дали повод да ни обичат, но арабските ни братя нямат никакво оправдание за поведението си. Според тях ние сме по-низши. Те продължават да държат народа ни в бежанските лагери и да подклаждат омразата към евреите, за да извлекат изгода собствените им корумпирани правителства. Ние сме послушно оръдие, с което отклоняват гнева от себе си и го насочват към лошите евреи.“