Тази сцена се бе запечатала в паметта на Рап. Тогава беше само на двайсет и три години. Дванайсет от най-хладнокръвните и спокойни мъже, които бе срещал, се качиха на хеликоптерите „Блек Хоук“, излетяха и изпълниха перфектно задачата си. Това бе пример за него.
Въпреки че му бе станало навик да набляга на оперативната сигурност, Рап беше малко разочарован от президента. Имаше друго мнение за този човек. Сега вече се питаше дали Робърт Хейс не е поизгубил от старата си решителност да се бори с тероризма. До този момент Хейс бе непоклатим по този въпрос. Защо сега реши да пасува, си оставаше загадка.
Когато тази сутрин Рап влезе в Овалния кабинет, очакваше на президента да му трябват не повече от две секунди, за да подпише. Щеше да се наложи да обсъди проблема с Кенеди, когато се върнеше. Ако някой знаеше какво става, това несъмнено беше Айрини.
Тя беше удивителна жена. Дори след като президентът реагира хладно на плана му, Рап знаеше, че в крайна сметка тя ще успее да го убеди. Нейната сила да убеждава беше толкова неустоима, че Рап често й предлагаше шеговито, когато се уволни от ЦРУ, да стане политик. Умението й да се ориентира в политическите лабиринти на Вашингтон бе впечатляващо.
В същото време Рап беше задействал машината веднага след като излезе от Белия дом. Първо се бе обадил в „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ в Балтимор. Разговаря с човек, с когото беше работил неведнъж. И тъй като говориха по незащитена линия, диалогът им бе кратък, пълен с условни думи. Но адресатът получи достатъчно информация, за да започне да събира екипа си и да е в готовност да заминат при първо повикване.
После, докато се прибираше от Ленгли, говори по телефона с жена си. Тя беше останала с впечатлението, че в деня, в който се оженят, той ще се оттегли от оперативна работа.
И Рап така си мислеше, поне когато се сгодиха.
Проблемът обаче беше, че в периода между годежа и сватбата Рап стана свидетел на безброй безплодни срещи, на които в крайна сметка не се реши нищо конкретно. Тогава бързо си даде сметка, че оттеглянето му от оперативна работа няма да е лесно.
Но с Анна бяха сключили сделка — опасните операции ставаха табу за Мич.
Но горчивата истина беше, че нямаше на кого другиго да се повери подобна мисия.
Анна, както винаги, прояви журналистическото си любопитство и го затрупа с въпроси. На всички до един Рап отговаряше: „Знаеш, че не мога да ти кажа.“
Имаше обаче един въпрос, на който даде отговор. Анна го попита дали този път също ще е опасно. „Нееее!“, засмя се Мич. Поне така смяташе.
Нещо му подсказваше обаче, че не е съвсем искрен със себе си. Ала в момента не му се мислеше за това. В момента се беше отдал на чувството за яснота и на спокойствието, което предшестваше мисиите му. Като всеки хищник Рап не можеше да стои дълго, без да прави нищо. Усещаше как енергията и силите му нарастват многократно, когато обмисляше даден план и пристъпваше към неговата реализация. Съживяваше се интелектът му и благодарение на изострените си сетива забелязваше неща, които иначе биха му убягнали.
Но имаше и друго. Нещо, за което никога не беше говорил. С никого, дори с Кенеди. Ако трябваше да бъде честен към себе си, следваше да признае, че елиминирането на хора като генерал Моро му носеше удовлетворение.
Това откритие го стресна.
Не беше на себе си при мисълта, че може да му става приятно от упражняването на насилие срещу друг човек. Но с времето помъдря и се примири. По-късно прие оправданието, че убива хора, които са възнамерявали да навредят на другите. Моро беше предател, заради него семейство Андерсън бяха задържани като заложници, заради него двама американски командоси загубиха живота си. Рап си даваше сметка, че планиране на операцията не му е достатъчно. Искаше да участва. Искаше да види изражението на лицето на генерала, преди да предаде Богу дух. Искаше да го задуши, да пречупи гръкляна му със собствените си ръце.
Мислите на Рап за кърваво отмъщение бяха прекъснати от някой, надвесил се над рамото му. Той затвори лаптопа и се обърна. Специален агент Скип Макмахън от ФБР сложи мечешките си лапи върху облегалката на стола. Малко старомоден, Макмахън беше с бяла риза с къси ръкави и раирана вратовръзка.
— Какво си намислил, тайни агенте? — изрече с гробовен глас.
Рап се усмихна. Макмахън беше сред малцината, които никога не говореха със заобикалки.
— Малко домашна работа.