— Не. Мисля, че и сам мога да си попълня празнотите. Но, за Бога, бъди внимателен и се пази.
Рап се усмихна.
— Тъй вярно.
ГЛАВА 16
Самолетът докосна настилката на старата военновъздушна база „Кларк“ в три часа през нощта. Нямаше посрещане с фанфари и духова музика, нито пък дипломатическа делегация. Старата база беше предадена на филипинското правителство, когато то реши да не подновява договора с американските ВВС за експлоатацията й. Пристигането им беше ненадейно, не беше планирано и никой не го очакваше. Гълфстриймът беше приет от уморен технически екип, чиито членове още не се бяха събудили и пет пари не даваха кои са новопристигналите. Една цистерна веднага паркира до самолета и двама души се заеха да зареждат резервоарите с гориво. Макмахън слезе пръв от самолета. Той беше посрещнат от човека от посолството за свръзка с ФБР, който според плана беше вдигнат от леглото само преди час и му бяха наредили незабавно да пристига на летището, защото каца важна особа. Особата беше Макмахън и веднага щом се озова насаме със служителя, той на бърза ръка му взе страха.
Никой от посолството не трябваше да разбере, че той се намира във Филипините. Макмахън щеше да наблюдава отблизо посланик Кокс и когато му дадяха сигнал, щеше да закопчае белезниците на ръцете му.
След като Макмахън се отдалечи от самолета, по стълбичката слезе Рап с папка под мишница. Въпреки лепкавия влажен въздух той носеше масленозелено елече като на фоторепортерите. Елечето имаше доста джобове, от вътрешната и от външната страна, беше много подходящо за съхранение на фотообективи и резервни филмови касети. В случая на Рап обаче то беше натъпкано с резервни пълнители и боеприпаси към тях, заглушител за деветмилиметровия пистолет „Берета“ и осигурен срещу подслушване спътников телефон.
Един черен „Линкълн Континентал“ чакаше в сенките на големите сиви хангари. Когато Рап стъпи върху пистата, лимузината светна с фаровете си три пъти. Мич се огледа и кимна на Коулман, който чакаше на горното стъпало на стълбичката. Бившият тюлен се мушна отново в самолета. Стълбичката се прибра и крилатата машина се плъзна по пистата.
Рап отиде до колата. Задната врата се отвори, а той за последно погледна самолета, който рулираше за излитане. После влезе в колата, затвори вратата и се обърна към събеседника си. Генерал-лейтенант Серхио Ризал изгледа Рап като опитен познавач. Ризал беше шефът на филипинската армия. Завършил беше академията в Уест Пойнт и беше един от най-ревностните съюзници на Америка в страната. Той и генерал Флъд поддържаха добри работни взаимоотношения, които датираха още от Войната във Виетнам.
Генерал Ризал реагира остро, когато в началото на деветдесетте радикалите в правителството отказаха да подновят договора за американските военни бази. След двайсет и една години на диктаторски режим и репресии от страна на Фердинанд Маркос и съпругата му Имелда филипинският народ се разбунтува срещу военните и американските им поддръжници. Радикалите получиха своето и американците си заминаха. Помощите секнаха, икономиката на страната се задъхваше.
Не мина много време и мюсюлмански и комунистически партизански групи, държани изкъсо от режима на Маркос, подновиха опитите си да разрушат демокрацията в страната. Те съсредоточиха действията си на крайните острови на архипелага и започнаха да сеят хаос и разрушение. Моралът във филипинската армия се влошаваше с всяка изминала година и с всяко следващо намаляване на дотациите, комунистите си пробиваха път към властта.
След десет години на пагубна политика политиците в Манила най-накрая бяха решили, че може пък да не е чак толкова лошо американците да са наблизо. Вратата беше открехната. Американските военни започнаха отново да използват базите и прославените „зелени барети“ се заеха с обучението на филипинските пехотинци как да се бият с партизаните. Крайно необходимата икономическа и военна помощ беше увеличена, но в тези бурни времена Ризал се питаше дали това е достатъчно. Силите на противника вече бяха укрепнали значително, а пък сега този американец идваше да му каже, че в редиците му има предател. За първи път в цялата си военна кариера петдесет и осем годишният генерал Ризал беше изгубил надежда, че страната му може да бъде спасена.
Рап не си направи труда да се представя. Беше прочел досието на Ризал два пъти. Освен това генерал Флъд, който добре познаваше филипинеца, му беше казал, че този човек не гледа с добро око на хората, които много приказват. Мич небрежно извади от чантата си папка и му я подаде. Генералът си сложи очилата и се зачете.