Двама от бившите тюлени, Кевин Хакет и Дан Стробъл, надянаха уредите за нощно виждане и поеха в противоположни посоки, стиснали автоматите си MP 5 със заглушители. Коулман предпочете да не използва очилата за нощно виждане и се вгледа с невъоръжено око в голямата къща на хълма, обляна от лунна светлина. Извади от джоба си малък бинокъл. Само портата и алеята, водеща до сградата, бяха осветени. Коулман насочи вниманието си към предната врата. Прислужникът беше отвън. Бившият тюлен се намръщи. Беше се надявал, че няма да се сблъскат с подобен проблем.
Четвъртият от групата тихо се приближи до него.
— Хеликоптерът е тръгнал.
Коулман кимна, макар че още не бе чул характерния шум. Доверяваше се на Чарли Уикър повече, отколкото на собствените си сетива. Всъщност имаше вяра в очите и ушите на Уикър повече, отколкото на който и да е друг воин. Висок едва метър шейсет и пет, Уикър, приличен на малък елф, беше най-добрият снайперист, когото Коулман бе имал честта да командва. Уикър беше единственият редовен военен в групата. Рап го беше изкрънкал от „Тюлен — Група 6“. Когато заемеха позиции, Уикър щеше да е звездата на шоуто.
След миг Коулман вече можеше да долови шума на хеликоптера. „МН 60G Пейв Хоук“ летеше бързо, на сантиметри над върховете на дърветата. Премина над главите на Коулман и хората му. Изведнъж машината зависна, снижи се и кацна меко с помощта на масивните амортизатори на колесника.
Коулман и неговият екип наблюдаваха приземяването. Надяваха се да разполагат с най-доброто и по всичко личеше, го бяха получили. „Птицата“ принадлежеше към Командването за специални операции на ВВС. Беше част от 353-а група за специални операции, дислоцирана във военновъздушната база в Кадена, Япония. Детайлите на операцията бяха доизяснени по време на полета им до Филипините. Рап беше съобщил на Коулман целта на мисията и му беше казал да се погрижи за конкретната реализация. Всякакви молби за помощ и техника трябваше да бъдат отправени към генерал Кембъл от Обединеното командване за специални операции във форт Браг. Коулман имаше само едно искане — просто, но много важно. Настоя за най-добрия екипаж. Както се видя при провалената операция за спасяването на семейство Андерсън, най-опасната част винаги се оказва проникването и изтеглянето.
Коулман спря до отворената врата на хеликоптера и потупа го гърба всеки от хората си, докато се качваха на борда. Когато всички се качиха, пилотът се обърна към тях. Върху черния му шлем бяха прикрепени очила за нощно виждане, в момента повдигнати нагоре. Коулман му подаде лист със спътниковите координати.
— Приближи се ниско над дърветата и ние ще се спуснем с въжета.
Пилотът кимна. Никой воин не се нуждаеше от повече обяснения. Всички участници в операцията съзнаваха, че действията им няма да се документират никъде. Пилотът въведе координатите в усъвършенстваната електронна навигационна система на хеликоптера.
Коулман се закопча с колана, защото знаеше, че им предстои диво препускане.
ГЛАВА 18
Когато Дейвид влезе в кабинета на монсеньор Лавен, първото, което забеляза, беше напрежението в погледа на винаги веселия свещеник. А на Дейвид точно такива жестове не му трябваха. И без това вече се беше изнервил, докато настъпи часът на срещата. Само една грешка, един пропуск — и ще свърши след брутални мъчения в ръцете на собствените си хора.
Дейвид изпитателно изгледа отеца.
— Какво има? — попита.
— Нищо — отвърна Лавен, посочи вратата зад себе си и се наведе над някакви документи на бюрото.
Нещо не беше както трябва, но какво? Дейвид не можеше да разбере. Поколеба се за кратко, но после си наложи волята да влезе вътре. Имаше чувството, че от другата страна го чака неприятна изненада. Когато отвори вратата, се оказа, че интуицията не го е излъгала.
Там, на обичайното си място, в другия край на масата, седеше Ейб Спилман. Този път до него обаче имаше и друга фигура. Дейвид не можеше да различи чертите на непознатия, но не му беше и необходимо. Голямата плешива глава и раменете като на бик можеха да принадлежат само на един човек — Бен Фридман. Дори името му беше достатъчно да предизвика омраза и страх у мнозина. Но у Дейвид то пораждаше и дълбоко уважение.
Из целия Западен бряг сигурно нямаше по-ненавиждан човек от Бен Фридман. Като генерален директор на МОСАД работата му беше да води тайна война с враговете на Израел. Израелските сили за отбрана се бореха с терористичните групи на окупираните територии по по-открит начин, но най-мръсните акции бяха приоритет на МОСАД. А Фридман беше главният архитект на много подобни акции през последните две десетилетия.