— Ами ти? Кого мразиш ти?
— Старая се да не мразя. Влияе на взимането на решения — отвърна хладнокръвно Дейвид.
— Но може да бъде и много мотивиращо.
— Да, така е. Но вижте докъде ни доведе нас.
Фридман се облегна назад и отново сянка скри лицето му.
На Дейвид му се прииска да беше възможно ей сега, в момента, да го убие. Можеше да го направи. Можеше да прекара остатъка от дните си в израелски затвор — третиран като животно, — но самоубийството не влизаше в плановете му. Може би някой ден щеше да му се удаде възможност, но сега трябваше да сключи сделка с дявола. Фактът, че ще използва убиеца на палестинци за своите цели, го огорчаваше. Бен Фридман имаше много общо с хората, с които Дейвид щеше да се срещне довечера. Жалко, че не можеше да накара и него да присъства.
Едно черно дипломатическо куфарче беше извадено изпод масата, а след него и още едно. Фридман ги сложи пред Дейвид:
— Както поиска. — Отвори едното. — Всяко съдържа два килограма и половина пластичен експлозив С 4. Ти ги поиска и предполагам, си наясно за какво ще ги употребиш.
Снощи до късно се беше водил спор между израелските топексперти по антитероризъм и Спилман.
Въпросът, който вълнуваше всички, беше как агентът на Спилман ще извърши операцията. Дали ще използва куфарчетата за самоубийствен атентат, или ще ги остави, ще се отдалечи и ще ги взриви с дистанционно управление? Мненията бяха разделени поравно. Спилман настояваше, че е невъзможно Джабрил Хатаби да извърши самоубийство, а аналитиците държаха на своето, че плащат за палестинец камикадзе. Това разногласие накара Фридман да вземе някои предохранителни мерки.
Дейвид кимна и огледа куфарчетата. Бяха най-обикновени, черни, марка „Самсонайт“. Щеше да ги претегли, като се прибере в апартамента си. Съмняваше се, че израелците ще са сложили повече експлозив.
Протегна ръка.
— А детонаторът?
— Ето, както поръча. — Фридман му подаде черен електронен часовник „Касио“. — Натисни бутона за сверяване и бутона „старт-стоп“ два пъти в течение на три секунди, за да взривиш експлозива.
— Благодаря. — Дейвид взе часовника, огледа и него, след което го пъхна в единия от куфарите. — Само за ваша информация, господин Фридман, смятам да се отбия на доста места.
Фридман се намръщи.
— Не съм чак толкова наивен — ухили се Дейвид, — за да повярвам, че часовникът има само един детонатор. Знам, че бихте дали мило и драго за главата ми. Не си мислете, че можете да взривите куфарчетата. Довечера ще предприема дълго пътешествие и ще спра в много къщи, преди да стигна до крайната точка. Само аз знам къде и кога ще сложа бомбите. Разбирам, че ви е трудно да се доверите на палестинец, но повярвайте ми, и аз като вас искам тези хора да са мъртви.
Фридман кимна.
— Операцията си е твоя. Как ще я проведеш, си е твоя работа.
— Има ли нещо друго, което трябва да знам?
Шефът на МОСАД се поколеба. Имаше много въпроси, но сега не беше време за тях. Ако този палестинец се докажеше довечера и успееше да оцелее след взрива, щяха да имат и други възможности да си поговорят. Затова поклати голямата си глава и отвърна:
— Не.
— Но защо, Джабрил? — чу Дейвид гласа на приятеля си, докато взимаше куфарите.
Палестинецът погледна към Спилман. В очите му се четеше искрена тъга.
— Не се ли сещаш?
— Може би, но искам да го чуя от теб.
— Мъжете, с които ще се срещна, не искат мир. Докато те са водачи на народа ми, няма да постигнем нищо друго освен омраза и смърт. — С тези думи Дейвид грабна куфарчетата и излезе от стаята.
ГЛАВА 19
Хеликоптерът на американските ВВС се устреми над спокойните, огрени от луната води на залива Лейте. Пред тях се простираше остров Динагат, мястото, където двама техни колеги бяха застреляни преди броени дни. Само един от мъжете в хеликоптера беше на редовна военна служба, но това нямаше значение. Тюлен се става за цял живот, тюленът не излиза в пенсия.
Коулман и хората му се бяха разположили край страничните врати на хеликоптера, по двама от всяка страна. Бяха седнали на ръба, краката им висяха във въздуха. Всеки от командосите се беше завързал с обезопасителни ремъци в случай, че на машината се наложеше да извърши рязка маневра. Всички бяха с очила за нощно виждане.
В допълнение Коулман се беше включил към вътрешната радиовръзка, за да комуникира с пилотите. Те докладваха за четири обекта, засечени с тяхната радарна система FLIR, които се приближаваха към острова от изток. Точно навреме.