Тюлените са много добри в търпеливото изчакване и наблюдаване на врага, но в момента Коулман трябваше бързо да качи екипа си на върха на планината. А върхът все още се намираше на около четиристотин метра от тях. Вариантите за действие бяха три. Първият, най-простият и най-нежеланият, беше да убият тримата филипинци. Ако беше уверен, че са от „Абу Саяф“, и сам щеше да ги застреля с удоволствие. Слабата страна на този план обаче беше, че ще трябва да слязат от върха, когато приключат задачата си. Трима липсващи терористи щяха да предизвикат прекалено голямо внимание към този район.
Най-лесният вариант беше да не правят нищо. Да чакат, докато непознатите си тръгнат, след което да продължат. Но те не разполагаха с много време. Трябваше да стигнат догоре, и то бързо. Това за нещастие означаваше да се изтеглят и да заобиколят филипинците. На Коулман не му се искаше да си признае, но ставаше все по-ясно, че няма да успеят да се качат на хълма навреме.
Командирът на екипа усети ръката на Уикър върху своята. Водачът направи знак, че се приближават още двама души. Слухът на този човек беше феноменален. Коулман, който далеч не беше новак, не беше чул нищо.
Изведнъж тримата филипинци до моста хвърлиха цигарите и ги стъпкаха. Един по един те свалиха от рамо оръжията си. Коулман чу как някой им заговори нещо. Двама от мъжете изтичаха от другата страна на мостчето и заеха позиции, в същия момент от джунглата излезе четвърти. Носеше автомат М 16.
Коулман и Уикър залегнаха като един. Нямаше грешка, новодошлият беше с очила за нощно виждане. Двамата командоси се заслушаха в долитащите шумове. След известно време, което им се стори цяла вечност, Коулман надзърна иззад дървото. Оттук се виждаше само едната страна на моста. Мъжа с уреда за нощно виждане го нямаше. Той внимателно се спусна на земята и бавно запълзя към потока.
Отново виждаше целия мост. И ето — откри човека, когото търсеше. Онзи беше вдигнал нагоре очилата за нощно виждане и говореше нещо на двамата мъже от другия край на моста. Махна в противоположна посока на мястото, откъдето беше дошъл, и другите двама веднага тръгнаха натам. Мъжът с М 16 отново надяна уреда за нощно виждане и се заоглежда. Коулман безшумно се върна зад дървото. Най-разумно за момента беше да останат на местата си, без да помръдват. По-добре беше да не рискуват да привличат вниманието върху себе си.
Докато отново си изброяваше наум възможностите за действие, Коулман се запита дали не са ги забелязали, когато са проникнали тук и дали сега бунтовниците не се опитваха да заградят района. Ако пристигнеха още хора и тръгнеха да претърсват джунглата, значи ги бяха открили. Командирът се зае да обмисля как да им устроят засада. Щяха да я проведат в движение.
Коулман ще остави Уикър на мястото му и заедно с Хакет ще изчакат врага да се отдалечи от тях и да стигне до потока, докато се озоват във фланговете му. После Стробъл и Уикър ще стоварят огъня си върху тях от едната страна, а той и Уикър — от другата. Няма да е трудно с безшумните си оръжия да повалят поне дванайсет от лошите, преди да е проехтял първият предупредителен изстрел.
Коулман тъкмо се канеше отново да се оттегли, когато Уикър силно го стисна за ръката. Той видя, че водачът му също наблюдава моста от другата страна на дървото. Не повярва на очите си. Трябваше му секунда, за да възприеме случващото се на моста, и в следващия миг осъзна, че пръстът му се е озовал на спусъка на неговия MP 10.
ГЛАВА 22
Коулман наблюдаваше невярващо как петима души с европейски черти — двама възрастни и три деца — минават пред него като в сън. Рижавите им коси контрастираха с черните коси на въоръжените мъже, които ги водеха. Бяха завързани един за друг, явно бяха търпели глад и малтретиране. Майката вървеше отпред, двете деца бяха по средата, а най-отзад пристъпваше бащата, понесъл най-малкото дете. По петите им се тътреше пазач.
Тъжната процесия се скри в джунглата.
Коулман, който само преди малко бе проклинал лошия им късмет, сега сияеше. Посред необятната джунгла, посред Филипините, те току-що се бяха натъкнали на американското семейство, издирвано от седмици! Да заеме позиции и да подкрепи Рап, беше неговата приоритетна задача, но не можеше да устои на удалата му се възможност. Уикър се наведе и му прошепна в ухото:
— Преброих двайсет и един.
Коулман кимна и направи знак на Уикър да тръгне напред и да провери обстановката. После, като закри с длан устата си, тихо каза в микрофона:
— Кевин и Дан, идвайте тук.