Малко по-късно групата се събра около моста.
Небето просветляваше. Докато Коулман разказваше накратко видяното на Хакет и Стробъл, Уикър провери пътеката, за да се увери, че никой не ги преследва. След като се върна, водачът изложи набързо вариантите за действие. И четиримата отправиха погледи към върха на планината, където трябваше да са стигнали до изгрев-слънце. После обърнаха глави към тясната кална пътека, по която отвлеченото американско семейство и похитителите им бяха тръгнали.
Тюлените се обучават да мислят независимо на бойното поле. Ала никой от екипа не беше готов за подобен развой. Имаха определена мисия и Коулман за нищо на света нямаше да остави Рап да се оправя сам. И в същото време хич не му се искаше да загубят Андерсънови. Стандартните оперативни процедури повеляваха да се изкачи на върха и оттам да докладва по радиостанцията, че е забелязал Андерсънови. Здравият разум обаче му подсказваше, че втори път може да не му се удаде възможност да види заложниците.
Спътниците и разузнавателните самолети не можеха да проникнат през гъстата джунгла. Нямаше надежда заложниците да бъдат открити от въздуха. Ако Коулман съобщеше по радиостанцията координатите, щеше да им е нужен цял ден, че и повече, за да се включи нов екип. Дотогава следите със сигурност щяха да са неизползваеми.
Отговорът му хрумна изведнъж. Как би постъпил Рап на негово място? Беше очевидно! Решението не бе идеално, но при създалите се обстоятелства беше оптималният вариант.
Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ направи знак на хората си да приклекнат до него, след което им изложи в подробности предстоящите действия.
ГЛАВА 23
Бяха минали северно от Рамала, после до Наблус. Сменяха колите във всеки град.
Дейвид нямаше никаква представа нито кога, нито къде ще се състои срещата. Само — че със сигурност щеше да е, след като се стъмни. Движението им на север можеше да е просто за заблуда на евентуални шпиони. После можеше отново да сменят посоката. А можеше и да блуждаят от един град в друг, докато не се уверят напълно, че никой не ги следи.
Когато мракът започна да се спуска, те влязоха в един закрит паркинг. Дейвид беше любезно бутнат от жълтото палестинско такси в бяло, паркирано до първото. Накараха го да легне на задната седалка и го покриха с одеяло. После потеглиха рязко от паркинга и се запромъкваха из улиците на Наблус.
Приблизително двайсет минути по-късно те пак спряха. Някой вдигна одеялото от Дейвид и отново му казаха да излезе от колата. И за втори път той се озова в слабоосветен покрит паркинг. Изобщо не знаеше къде се намира. Известно му бе, че е на Западния бряг.
От другата страна на алеята, до друга кола, стояха трима мъже и пушеха.
Двама бяха провесили автомати, третия Дейвид позна моментално.
Казваше се Хасан Рашид. Работеше за Палестинското общо разузнаване. Службата трябваше да се бори с тероризма и да работи за укрепването на мирните взаимоотношения с Израел, но като всяко нещо, свързано с ООП, и тя беше корумпирана до дъно.
Хасан Рашид беше уличен разбойник, превърнал се в един от преданите помощници на Ясер Арафат още в детството си. Беше израснал в Наблус и активно бе участвал в Интифадата през 1987 г., но не като хвърлял камъни по израелските войници. Докато конфликтът се ожесточаваше, Арафат съзря възможност да консолидира властта си и скъса с палестинските екстремистки групи, като в същото време призова за създаването на палестинска държава, която мирно да съществува заедно с еврейската.
Това беше истинският гамбит на Арафат, за да спечели уважението на международната общност. Планът обаче криеше риск, тъй като за един арабин е равносилно на богохулство да се отклони от линията за пълно унищожение на еврейската държава. Поради дръзкия ход на Арафат различните групи под слабия контрол на Палестинското обединено национално командване се разцепиха. „Ислямски джихад“ и „Хамас“ се обърнаха срещу Арафат и кръвта започна да се лее. Рашид помогна на ООП да се задържи в Наблус, като извършваше изключителни жестокости срещу всеки ислямски екстремист, обявил се против Арафат.
На Дейвид не му беше лесно да прикрие ненавистта си към този човек. Докато стоеше с двете куфарчета в краката си, Рашид изстреля с пръст фаса си във въздуха. Той се приземи на сантиметри от Дейвид, по обувките му се разпиляха искри. Върху белязаното лице на Рашид се разля ехидно самодоволство.
— Е, красавецо, какво си ни донесъл тази вечер?
Дейвид реши да не отговаря. Неговият ранг в редиците на палестинската съпротива беше недостижим и ако Рашид мислеше, че с хулиганското си поведение ще го уплаши, следваше да му напомни, че всеки трябва да си знае мястото.