За щастие на Бен Фридман той не беше замесен в инцидента от Лилехамер. Защото, ако беше, това щеше да е краят на кариерата му. Но фиаското от Норвегия го наведе на мисълта, че непрекъснато трябва да усъвършенстват уменията си — той и неговите колеги. И че трябва да удвоят усилията си в тайната борба срещу арабските агресори.
Въпреки официалната забрана за убийства Фридман и групата му от кидони („щикове“ на иврит) продължи да дебне терористите. Най-голямото му постижение беше, когато внедри кидон в редиците на „Хамас“. Един от водачите на терористичната група, инженер и експерт по взривовете, беше като трън в окото на израелците. Казваше се Йехия Аяш. Ликвидаторът от МОСАД беше снабден от техниците в службата със специално оборудван за случая телефон. Един ден той вдигна слушалката, след което я подаде на Аяш и каза, че е за него, след което се отдалечи. Секунди по-късно натъпканата с пластичен експлозив С 4 слушалка експлодира и пръсна главата на терориста.
Но довечера залогът щеше да е много по-голям. Разбира се, ако отрежеше пипалата на хидрата, на тяхно място щяха да израснат нови и по-многобройни, но щяха да са необходими години, за да се възстанови врагът му от подобен удар. Дотогава обаче всички палестинци, до последния човек, щяха да бъдат изгонени от окупираните територии. Израел щеше да издигне стена, завинаги разделяща двата народа. И тогава може би палестинците щяха да се обърнат един срещу друг. Този Джабрил Хатаби беше красноречив пример на какво са способни. Фридман не се съмняваше, че ако Израел престане да е враг номер едно за палестинците, те щяха да се самоунищожат.
Мислите му бяха прекъснати от гласа на един от хората му:
— Отново сменя колите.
Главният директор погледна към стената от монитори. Отляво бяха подредени дванайсет телевизора. В средата имаше четири големи екрана с размери метър и двайсет на метър и осемдесет всеки. Отдясно също имаше дванайсет телевизора. На един от големите екрани се виждаше червена лазерна точка, маркираща покрива на бяла кола, която се движеше по улицата. Един по един всички екрани мигаха, докато сменяха кадрите от една позиция на друга.
Модерната зала за наблюдение не беше много по-различна от подобните помещения в някой телевизионен канал. В момента началникът на наблюдателния екип и двамата му помощници сменяха ъглите на камерите. На тяхно разположение беше невероятно богат арсенал от оборудване. Два спътника, над хиляда миниатюрни камери по улиците на цялата страна, специално екипиран разузнавателен самолет, кръжащ на височина четири хиляди и петстотин метра. Няколко хеликоптера щяха да се присъединят към внушителната армия веднага щом слънцето залезе над Средиземноморието.
Фридман беше вперил поглед в екраните, докато хората му работеха на компютърните конзоли и джойстикове, насочваха наблюдателни екипи в района, за да потвърдят, че обектът още се намира в колата. Фридман предупреди подчинените си да не прибързват прекалено много. Ключът беше в куфарчетата. Трябваше да вярва на Джабрил. Той самият желаеше смъртта на онези хора, колкото и Фридман. Ако директорът на МОСАД се окажеше прав, Джабрил щеше да стори всичко, за да предотврати раздаването на парите.
Рап отвори вратата на хеликоптера и скочи на земята. Огледа се. Търсеше генерала, макар да се съмняваше, че той ще излезе да посрещне гостите си още на площадката за кацане. След него слезе полковник Барбоза и двамата се отдалечиха от въртящите се перки на машината.
Когато стигнаха края на площадката, бяха посрещнати от отзивчив лейтенант в камуфлажна униформа, кубинки и черна барета на Специалните части. Той козирува на полковник Барбоза и се представи като адютант на генерал Моро. След краткото запознанство офицерът ги поведе по пътеката. Лагерът бе разположен в тревист, разчистен от дърветата терен с размера на две футболни игрища, и се състоеше от две редици големи зелени палатки.
От спътниковите фотографии Рап знаеше какво има във всяка от шестнайсетте палатки, в коя спяха войниците, къде се намираха кухнята, лазаретът, командването и най-важното — коя беше палатката на генерала.
Но от снимките Рап нямаше как да разбере къде е разположена охраната по периметъра на гората. По време на полета им за Филипините Коулман беше споменал, че е много странно, дето няма ограда от бодлива тел около лагера, нито картечни огневи точки за отбрана. Според Коулман Моро беше или некадърен командир, или не се боеше изобщо от нападение на бунтовниците.