Още три отряда тюлени, общо двайсет и четирима души, щяха да се спуснат по въжета, да вземат под защита заложниците и да прочистят лагера. Сетне щурмоваците щяха да прехвърлят моментално Андерсънови от лагера в един разчистен от растителност терен за кацане на хеликоптери. Подготвения терен щеше да бъде охраняван от взвод морски пехотинци-разузнавачи от „Форс Рекън“, и ако Специалните части срещнеха повече съпротива, отколкото беше планирано, самолетите „Хариър“ и хеликоптерите „Супер Кобра“ бяха готови за действие.
Отрядът щеше да остане на място, докато спасителната група се изтеглеше. Тогава щеше да си пробие път до брега и да изчезне така, както се беше появил. Доста прост план с една уговорка: действаше се на територията на съюзник. Филипинците нямаше да участват в операцията. И не само че нямаше да участват, но и нямаше да бъдат уведомени за провеждането й. Никой не си беше направил труда да обясни на тюлените защо се постъпва така, но те подозираха каква е причината. Филипинската армия обещаваше от месеци да освободи семейство Андерсън, но до момента не си беше мръднала пръста.
Деволис се беше научил да стои настрани от дипломатическите и политическите въпроси. Те правеха задачите неясни, което за един тюлен е абсолютно нежелателно. Освен това всички подобни теми бяха от компетенциите на служители с по-висок чин от неговия. Тези въпроси бяха в прерогативите на хората с бомбастични титли и научни степени.
Деволис обаче не преставаше да мисли как неяснотите могат да се отразят пагубно на мисията. Мълвата беше, че във Вашингтон са се разиграли доста разгорещени дебати, преди на операцията да бъде дадена зелена светлина. От лявата му вежда се отрониха няколко капки пот. Той избърса лицето си с ръкава на камуфлажното облекло и изруга под нос. Щом тук, във водата, е така горещо, в джунглата няма да може да се живее.
Когато наближиха брега, лодката намали скорост и спря. Между джунглата и океана имаше петнайсетина метра пясъчна ивица. Брегът бе пуст. Проникването винаги е най-напрегнатата част от една операция, но от разузнаването бяха докладвали, че е малко вероятно да срещнат съпротива при десанта.
Голям къс дърво стоеше неподвижно на повърхността на водата, близо до брега. По заповед на Деволис лодката се насочи натам. Ако дървото не се беше преместило от сутринта, когато бяха направени спътниковите снимки, това беше тяхното място. Вдясно от него имаше плитък поток, който щяха да използват като ориентир по пътя към лагера.
Лодката застърга по песъчливото дъно вдясно от дървото. Мъжете се движеха бързо и прецизно. Тук бяха най-уязвими, на голия бряг. Разпръснаха се във формация, която бяха тренирали до забрава. Водачите в предната част на лодката заеха огневи позиции, докато останалите се разположиха ветрилообразно. Така създадоха малък плацдарм с огнево поле от 180 градуса.
Деволис лежеше на няколко метра пред момчетата си. Сърцето му биеше малко по-бързо от обикновено. Очилата превръщаха тъмната нощ в яркозелено пространство, изпъстрено с бели и черни петна. Лейтенантът присви очи, свали показалец от спусъка и посочи два пъти към джунглата. На три метра вдясно от него Скутър Мейсън, съгледвачът, скочи и ниско приведен, се втурна към джунглата с готово за стрелба оръжие.
Внезапно откос от три изстрела проряза нощта. Скутър падна. Огън от автоматично оръжие се изсипа върху отряда. Един куршум изсвистя край главата на младия лейтенант, пясъкът пред него бе раздран от откос. Отрядът отвърна с цялата си налична огнева мощ.
Деволис изстреля един пълнител и го свали. Докато вадеше нов, изкрещя в миниатюрния микрофон:
— Виктор пет, тук Ромео! Трябва ми спешна евакуация! — Зареди новия пълнител и вкара патрон в цевта. В посока един часа от него проблесна пламъче и той изпрати натам къс откос.
— Повтори, Ромео — дойде отговорът.
— Попаднахме под масиран огън! — извика Деволис. — Имаме поне един улучен и трябва незабавно да се евакуираме! Елате веднага на брега!