Дори не чувам отговора.
Преди осем години бях в друг склад, подобен на този, но човекът на стола, осветяван от ярките лампи, беше Саймън Йохансен.
Гладко избръснат, с кестенява коса. Облечен небрежно елегантно, в сиво и черно. И спретнат. Никой не би се досетил, че живее като бездомник. Имаше белези, че се е бил - охлузени кокалчета на пръстите и избледняващи синини на лицето, но в държането му нямаше следа от показното перчене на самопровъзгласил се безстрашен здравеняк. И нищо бляскаво или отличително. Господин Никой. Не бихте го загледали.
Бяха нахлузили качулка на главата му, бяха го претърсили, набутали в микробус без опознавателни знаци и с непроследими регистрационни табели и разкарвали из Лондон. За главата му беше обявена награда. Би трябвало да се облива в пот, но не беше така.
- Трябва да ни кажеш всичко - заявих. - Пълното разкриване е жизненоважно.
Само че не беше необходимо Йохансен да ми казва от какво бяга. Вече знаех. Всички знаеха.
Естествено, бях прочела досието му.
Беше роден в Салфорд, в работнически квартал, син на швед бивш моряк, който обичал да пие и да използва юмруците си. Баща му имаше арести за пиянство, нарушаване на обществения ред и „домашни произшествия" във влажната малка къща, в която бе израснал Саймън, и после майка му беше решила, че й е писнало. (Той бил на шест, когато тя избягала, но не го взела със себе си.) След това започнал да бяга от училище и да получава слаби оценки. Би трябвало да има и криминално досие, например за дребни кражби, но дори тогава Саймън бил достатъчно умен, за да не го хванат.
После следваха военните досиета. Войник и сетне снайперист. Служил в Близкия изток. Похвали за смелост под обстрел. Армията, изглежда, го беше спасила. Беше му дала семейство, смисъл в живота, дисциплина, самоуважение. Показала му беше какъв може да стане, ако го иска достатъчно много. И Йохансен го искаше.
Досието му завършваше с „допълнително обучение". Евфемизмът се отнасяше за подразделение на „Специални операции", забутано в тъмен ъгъл между британското разузнаване и Министерството на отбраната, в което изчезваха хора и не винаги се появяваха отново. Йохансен обаче се беше появил. След петмесечно отсъствие от частта си, обозначено с кодове в досието му, той се беше върнал към стандартните бойни задължения. Не се споменаваше защо е отсъствал и той каза, че не знае.
Скоро след завръщането си Йохансен беше напуснал.
Досиетата свършваха дотам. Не пишеше нищо за месеците, които той бе прекарал на произвола на съдбата. Нямаше нищо за запоя с приятел на приятел в една лондонска кръчма. Нищо за постъпването му в частната армия на гангстера Чарли Рос. И нищо за първата мисия, на която беше изпратен в компанията на още трима души, за да отвлекат човек на име Тери Кънлиф и да изпратят послание на шефа му.
Когато го попитах какво се е случило, Йохансен отвърна само: „Нещата се объркаха". Но за пръв път, откакто бяха смъкнали качулката от лицето му, съзрях проблясък на чувства, нещо в очите и устата му, нещо като срам.
Това обаче не беше достатъчно, за да компенсира случилото се с Тери Кънлиф. Погледнах го и си помислих: Ще умреш.
- Лъже - отсича Крейги и поклаща глава. Не вярва на нито една дума.
Преместили сме се в малка стая със заковани с дъски прозорци, където има два неудобни стола и бюро. Хамилтън го няма. Отново му е сложена качулката и е отведен извън погледа ни. Долавям тихо потракване и стържене, докато някой прибира лампите.
- Тогава кой е той? - питам.
- Уилям Артър Хамилтън. Работил е за „Хоупленд", фармацевтичния гигант. Отговарял е за договорите. Директор на „Сътрудничество и предприемачество". Грипни ваксини за четири милиона? Правителствена карантинна база за жертви на биологична война? Търсят него. Работи с офшорки и с частни контракти, но също и с Уайтхол[1] - Устните на Крейги са стиснати и смръщени.
- Там има много място за измами.
Крейги отново кима убедено.
- Той не казва всичко. Не само е пълнел джобовете си, прибирайки финансиране за несъществуващи ваксини. Прекалено е уплашен. - Крейги се усмихва язвително. - Може би е получавал подкупи от някой диктаторски режим, за да го снабдява с нещо, което не трябва. Може би не го е доставил. Каквото и да е направил, Хамилтън мисли, че са го погнали. Защо иначе поиска да го настаним на безопасно място?
- Няма желание да сподели.