- Ще размисли. Дай ми една седмица и ще изтръгна всичко от него. - В Крейги има нещо безмилостно. С черния си костюм и палто той прилича на погребален агент от малък град но всъщност е хищник. Неумолимите му черни очи се втренчват в мен. - Знаеш, че бих предпочел да не идваш.
Срещаме се веднъж седмично, всеки петък, неизменно, за да обсъдим последните развития в бизнеса. Срещите ни обикновено се състоят в апартамента ми. Крейги носи куфарче с фалшиви финансови документи, за да подкрепи легендата, че е мой финансов съветник. Понякога обаче го моля да присъствам на разпитите. Ей така, символично, колкото да не загубя тренинг. Или може би от скука? Истинското ми име е Шарлот Олтън, с него съм родена. Но дълго време тя беше само прикритие и дори сега, въпреки всичките ми усилия, все още не съм убедена, че съществува реално. Шарлот живее, колкото да поддържа собствената си измислица. Тя се движи сред хора, които я приемат за чиста монета и през ум не би им минало да задават лични въпроси. Шарлот е приятна събеседница, лесно поддържа разговор, може да се разчита на нея за благотворителни каузи и може да бъде настанена до най-непохватния гост на вечеря. Но ако се наложи утре да изчезне от лицето на земята, колко души ще забележат?
Оттеглих се от ръководството на мрежата, за да си изградя нормален живот. Мина една година, но все още не съм го направила. Затова понякога идвам и стоя в дъното на стаята, скрита зад лампите, без да казвам нищо. Но на Крейги и това не му харесва.
- Справяш се отлично - отбелязвам.
- Но ти искаше да се увериш.
- Няма такова нещо.
- И не познаваш Хамилтън.
Вярно е, Хамилтън лесно може да бъде един от обкръжението на Шарлот Олтън. Може да сме се срещали в някой театър или в концертна зала. Той е от онзи тип хора, с които тя общува - богат, с добри връзки... но е непознат. Поклащам глава.
- Дойдох ей така.
Крейги свива устни.
- Идването ти тук те излага на...
- Щом е безопасно за теб, тогава е безопасно и за мен.
Изражението му показва, че той не мисли така. Погледът му ме пронизва. Но нали затова му плащам? Да бъде предпазлив и консервативен и да избягва рисковете. Да обръща внимание на детайлите, както правя аз. И все пак това ме изнервя.
Преглъщам го. Трябва да говорим по работа.
- Е, какво имаш за мен? - питам и започваме.
Запитване от страна на руска групировка - добре финансирана, но вътрешната им сигурност, изглежда, се основава предимно на прекомерно и кърваво насилие. Ще им откажем. Нов японски разузнавателен източник, който изглежда сигурен. Крейги ще го провери. Надградена и подобрена защитна стена в европейска банка, но ние имаме човек сред специалистите, разработващи софтуера. И така нататък, и така нататък... Продълговатото лице на Крейги се набръчква от съсредоточаване, докато преравя паметта си за факти -потенциални клиенти, източници и заплахи. Обучил се е да не си води записки.
Едва когато приключваме и той става и изтупва от праха палтото си, аз питам:
- Спомняш си Саймън Йохансен, нали?
Изражението му говори красноречиво. Разбира се, че го помни.
- Той се свърза с мен - добавям.
Погледът му мигновено се изостря.
- Как?
- В операта. Снощи - отговарям спокойно, сякаш това не е нещо, което трябва да ни безпокои.
- Доближил се е до теб на публично място?
- Внимавахме. Никой не видя нищо.
- Но той знае, че може да те намери тук - възразява Крейги и после добавя по-тихо, сякаш на себе си: - Все някога щеше да се случи... - Млъква. Казал е достатъчно. Старият спор вече изпълва въздуха между нас. За всеки, който е видял лицето ми и може да ме разпознае, ние имаме уличаваща информация и се грижим човекът да знае това. За всички освен за Йохансен.
- И какво искаше? - пита Крейги.
- Обичайното. Самоличност за някакъв удар. - Правя пауза. - В „Програмата".
Крейги зяпва.
- Попита дали мога да го вкарам там. Като затворник, временно.
- Отказа му, нали?
- Казах, че ще проверя.
- Трябва ни самоличност на истински затворник. Не може да стане.
Оставям момента да отмине.
- Не може да стане - повтаря той и аз му казвам.
Райън Джаксън е трийсет и пет годишен, но изглежда по-възрастен на снимката, която имам. Роден е в Британия, но на двайсет и седем се е преместил в Съединените щати, привлечен към Лос Анджелис по всевъзможни грешни причини. Сближил се с местно момиче, сервитьорка, и известно време съумявал да убегне от вниманието на имиграционните власти, докато на младата жена й писнало от него и го зарязала заради друг. Джаксън отишъл в дома й, застрелял мъжа и зачакал бившата си приятелка да се появи. Когато тя дошла, той й показал какво е направил и после застрелял и нея. Жената умирала цели шест часа и през цялото време Джаксън седял и я гледал. По-късно казал на полицията, че си го е просела.