И преди да изминат двайсет и четири часа, той пак ще бъде някой друг, ще носи други дрехи, ще има друго минало и ще отговаря на друго име.
Малцина могат да направят това, което той се готви да направи. Повечето не биха се справили с дисциплината и загубата на връзката с живота си. Те стават неспокойни и после започват да нарушават правилата от невнимание или чувство на неудовлетвореност и безсилие. Но хора като него не го правят. За тях промяната от един живот в друг не е нищо повече от събличане на едно сако и обличане на друго.
Това донякъде се дължи на чиста сила на волята, но също и на изолация. Йохансен е скъсал всички връзки със семейството си преди години. Има няколко партньори, но няма близки приятели. Спи сам.
Вероятно това улеснява нещата за него. Той почти няма какво да губи.
- Ще влезеш в „Програмата" като човек на име Райън Джаксън, роден в Британия, но гражданин на Съединените щати, и осъден на доживотен затвор във „Викторвил", Калифорния, за двойно убийство. Ще вземем назаем неговата самоличност. - Бутам картонена папка по масичката за кафе към мястото, където седи Йохансен. Той веднага започва да я прелиства. Папката съдържа всичко, което успях да събера за живота на Джаксън. Има дори снимки на приятелката му, каквато е била, когато се е запознала с Джаксън и след това, както са я намерили полицаите. Раните й са шокиращи, но Йохансен само примигва три пъти бързо и обръща страницата, без да пророни дума. Виждал е такива неща. - Придружителят ти ще бъде американски наемник на име Уитман. Той знае, че не си Джаксън. Не знае нищо друго. Не знае защо влизаш в „Програмата" и няма да пита. Колко време ти трябва да разузнаеш как стоят нещата?
Йохансен не вдига поглед от папката.
- Четиресет и осем часа.
- Добре. Когато изминат четиресет и осем часа, Уитман ще те изтегли да побъбрите. В този момент ти ще трябва да избереш дали да останеш, или да напуснеш.
- Колко време имаме общо?
- От първото влизане до последното излизане ли? Три седмици, след това той ще те изтегли оттам завинаги. Достатъчни ли са три седмици?
Той леко повдига рамене, сякаш иска да каже, че трябва да са достатъчни.
- През това време не трябва да се набиваш на очи. Ако някой стане неспокоен и започне да задава въпроси, ще те изтеглим, но винаги има опасност с тези...
- Знам - прекъсва ме той.
- Уитман ще ти даде и номер, на който да се свържеш с него по всяко време на денонощието. Ако имаш проблем, обади му се и кажи, че си готов да говориш, и той ще те вземе.
- Няма да има проблем.
Бутвам към него втора папка.
- „Програмата" се ръководи от частна охранителна фирма и Джон Куилан. - Навеждам се напред, принуждавайки го със силата на волята си да вдигне глава и да ме погледне. - Той ще се пита кой си.
Йохансен не отмества поглед.
- Аз съм Райън Джаксън - казва и това е всичко.
Разбира се. Само Чарли Рос може да го разпознае, но той е мъртъв.
Йохансен започва да чете. Наблюдавам го.
Изпитателният ми поглед, изглежда, не му е неприятен, въпреки че го усеща. Но той е снайперист, притежава свръх-развита способност да се съсредоточава и в момента я е насочил към човека, в който ще се превърне, и мястото, където ще отиде. От време на време се обляга назад и затваря очи, преговаряйки информацията и повтаряйки си я наум. Понякога ръцете му се раздвижват, докато го прави, и белезите на кокалчетата му проблясват на светлината.
Друга празна стая, други ярки лампи. Пак Саймън Йохансен, но две години по-късно. Ужасяващата смърт на Тери Кънлиф е сведена до белег в паметта му. Джон Куилан и Чарли Рос са зад решетките и едва ли ще излязат някога.
Сега Йохансен имаше друго име. Работеше за Филдинг и искаше информация. Доведохме го с обичайните предпазни мерки - черни регистрационни табели на микробуса и качулка на главата. Този път не я свалихме.
Застанах пред стола му и попитах:
- Помниш ли ме?
Той не помръдна десет секунди и после отговори:
- Така и не разбрах името ти последния път.
- Карла. Можеш да ме наричаш Карла.
- Шпионско име.
- Богинята на отмъщението на Джордж Смайли. - Не си го представях да чете Льо Каре.
- Кой?
- Няма значение. Е, значи искаш информация.
Трябваше му за някакъв удар.
Тогава започнахме отново, макар и две години след като се бяхме срещали само в празни стаи с ярки лампи между нас, аз - в сянка и невидима, а той - в блясъка и заслепен, но винаги кротък, търпелив, сдържан и учтив. Седеше неподвижно на светлината и задаваше само необходимите въпроси. Никога не преминаваше границите на взаимоотношенията ни и не се натрапваше.