Страхът ме пронизва като нож. Откога знае Ана? От колко време ме наблюдава? Ако знае отпреди три дни, тогава тя е научила за тях.
Няма време да ги предупредя.
Натискам клавиша „Извърши". Предупреждението светва в червено: „Това ще изтрие всички данни!". Натискам „Да". Вече обмислям сделката - изчислявам цената, която Карла ще поиска за съдействието си. Никой няма да бъде прецакан освен мен.
Грабвам закодирания телефон и изпращам съобщение първо на Крейги - „Прекрати", а после на Фин - парола за еднократно използване, която изтрива регистрацията на телефона. Пръстите ми се суетят над клавишите - натисни „Изпрати" - и след това махат задния панел на телефона и изваждат симкартата. Взимам ножица и я нарязвам на малки чупливи парчета. Изтичвам в градината на покрива, приближавам се до перилата и ги хвърлям на вятъра от четирийсет и един етажа височина.
Връщам се в кабинета си. Таймерът на екрана стига до нулата и той потъмнява. Изолирана съм от мрежата на групировката.
А сега се разкарай оттук.
Палто. Чанта. Ключовете за мерцедеса. Но Ана ще познае колата. Да вървя пеша? За последен път поглеждам през големия прозорец. Изпратила ли е вече хора там, да наблюдават зад тъмните прозорци на офисите отсреща? Виждат ли ме в момента?
Върви. Тръгвай.
В коридора няма никого, когато хуквам към асансьора, и никого, когато вратите се отварят във фоайето. Портиерът обръща глава към мен и се усмихва. Машинално отвръщам на усмивката му, докато минавам покрай него, и излизам в петъчния следобед.
Махни се оттук. Отиди колкото е възможно по-надалеч. И после се свържи с Пауъл и сключи сделката. Разузнаването ще получи Нокс и достъп до групировката ми. Екипът ми остава недокоснат.
Ами Катрин?
Оглеждам се наоколо. Чака ли някой в края на лимоненожълтия мост или сред туристите на тротоарите, или от другата страна на дока, където се събират пушачите, извън баровете? Невъзможно е да разбера от това разстояние.
Обръщам се и го виждам, само на десетина крачки от мен. Висок чернокож мъж с хубав костюм. Лукас Пауъл.
Само че закъсня. На четирийсет и един етажа над нас електронните мозъци са изпразнени. Останал е само оглозганият скелет на технологията и нискочестотното електричество трепти в него като пулс, като пациент с мъртъв мозък, включен в животоподдържаща система...
Пауъл показва служебна карта. Официалното му поведение е любопитно.
- Трябва да дойдете с мен. Моля ви, не се опитвайте да избягате. - На челото му е избила пот. Той извръща леко глава и поглежда назад. На осем крачки зад него стои Ана, пъхнала ръце в джобовете на шлифера си, и гледа - спокойна и красива. - Тя има пистолет - прошепва Пауъл.
И едва тогава осъзнавам, че той е ужасèн.
Ана върви зад нас по целия път - под бетонните подпори на железопътните релси, далеч от монолитите на Докландс и към обикновените улици на Поплар. Преди да стигнем до релсите, Пауъл й казва:
- Тук навсякъде има камери.
- Записът ще бъде изтрит - отговаря тя.
Като мен, но по-могъща.
В същия миг минаваме покрай мъж с бледо лице, с черно палто и куфарче в едната ръка. Втренчил се е в телефона си. Вдига глава, вижда мен и Пауъл и веднага насочва поглед към телефона си, сякаш не се познаваме.
Ден 24: петък
Пауъл
Той се опита да говори, докато вървяха през Поплар и в гаража, докато завързваше китките на жената зад гърба й с кабели, а Лийсън държеше пистолета и изсъска: „По-стегнато", до момента, когато Лийсън залепи устата му с тиксо. И дори когато лежеше по гръб в микробуса, той репетираше и си казваше, че все още не е изпуснал положението. Пауъл беше ходил на курсове - за преговори за заложници, ситуации с високо напрежение - и знаеше какво трябва да каже. Запази спокойствие, бъди убедителен и покажи, че можеш да й помогнеш. Тя трябва да разбере, че е станало недоразумение, но могат да го изгладят. Да отидат някъде, да седнат и да изяснят нещата...
Звучи толкова банално и неубедително.
През цялото време Пауъл се чуди как е възможно да се случи това, как го връхлетя така бързо, сякаш можеше да го съзре в огледало за обратно виждане как се задава към него, преди да го удари. Би трябвало да има някакво предчувствие.
Жената от Докландс е дребна, вероятно на трийсет и пет години, чернокоса и елегантно облечена. Веднага щом я видя, той си помисли колко уморена изглежда. Не говореше по пътя към гаража в Поплар. Шокът я беше направил пасивна. Но сега, докато седи на стола на новото място - празна индустриална сграда, Пауъл предполага, че тя се страхува, защото очите й са широко отворени и отчаяни над лепенката на устата й.